Господар на желанието

Емили и Джудит размениха ужасени и объркани погледи. Джоан никога не беше одобрявала насилието.

Как можеше да намира радост в унижението на годеника си пред гостите им?

Джоан погледна към Емили и стана сериозна:

– Дрейвън никога не те е удрял, нали?

– Не – бързо отвърна тя. – Обикновено така добре се владее, че не знам какво го прихвана да удари Найлс.

Джоан се загледа през прозореца, докато обмисляше думите ѝ.

За няколко минути настана тишина, докато Емили и Джудит наблюдаваха замисленото лице на сестра си. Нещо не беше наред. Джудит бе потвърдила подозренията ѝ по-рано, когато ѝ каза, че е забелязала същото особено държание у Джоан.

– Разкажи за плановете си за лорд Дрейвън, – подкани я Джоан и гласът ѝ прокънтя в тишината. – Как върви?

Емили се понамести. Обичаше Джудит, но да говори за съблазняване на мъж, за когото не бе омъжена, пред религиозната си сестра, не ѝ се харесваше особено.

Джудит я потупа по ръката:

– Не съдете, за да не бъдете съдени. Не бой се от укор от мен, сестричке. Тази вечер съм тук като твоя кръвна довереница. Утре може да изповядаш греховете си пред отец Ричард.

Емили се усмихна на сестра си, с благодарност за снизхождението. Все пак, не бе толкова отдавна времето, когато и тя се бе кикотила с тях на приказки за венчаване.

– Няма много за докладване – въздъхна Емили. – Истината е, че Дрейвън се оказа твърде упорит. Изглежда решен да остане ерген.

– Тогава може би трябва да забравиш за това – прошепна Джоан с тревожно изражение.

Емили се намръщи. Сестра ѝ не беше такава.

– Как се държи лорд Дрейвън, когато сте насаме? – попита Джудит.

– Любезен е и мил, но мъчното е и там, че твърде рядко сме насаме, а когато има и други наблизо, стои на най-малко метър от мен – Емили погледна към Джоан. – Ти как успя да се усамотиш с Найлс?

– Не успях – отвърна тя свенливо. – Помниш ли онази нощ, когато татко замина за Кромби?

Емили кимна.

– Найлс дойде да го търси. Ти имаше главоболие и се беше оттеглила и той ме опияни с вино, докато чакахме татко да се върне.

– Джоан... – ахна Джудит.

– Ш-т-т – смълча я Джоан и отвърна пълните си с мрачно разкаяние очи. – Така и не ви казах цялата истина. Страхувах се, че ще разкажете на татко и ще остана затворена тук завинаги. Вие двете не знаете колко много мразя този замък. Искам да имам свое място, където да ходя и да си тръгвам, когато пожелая – погледът ѝ стана суров. – На всичко съм готова да се махна от Уоруик.

Мрачно опасение заля Емили. Никога не беше виждала Джоан толкова озлобена.

– Не разбирам.

Джоан облегна глава и погледна към тавана, сякаш за да спре сълзите си.

– Онази нощ не знаех какво правя. Единствената ми мисъл беше, че Найлс ме харесва и ако правя, каквото каже, може би ще ме отведе завинаги оттук – гласът ѝ потрепери от задавени сълзи. – Заведе ме в килера на главната зала. Главата ми се беше замаяла от виното, а целувките му бяха чудодейни. Никога не бяха ме целували дотогава.

Емили преглътна, при спомена за устните на Дрейвън върху нейните. Ако целувката на Найлс е била дори малко подобна, сигурно е завъртял главата на сестра ѝ. Джоан потърка челото си.