Господар на желанието

Дрейвън не помръдваше.

Тя падна на колене до него.

– Дрейвън? – прошепна и внимателно свали шлема му. Докосна студената му, брадясала буза с трепереща ръка. Тялото ѝ се скова от ужас. Не можеше да е мъртъв. Не и нейният защитник. Не по този начин. – Дрейвън? – извика отново.

Той отвори очи и я погледна. Тя изхълца от облекчение.

– Наведи се! – нареди той, но гласът му бе изгубил тътена си.

По лицето ѝ се застинаха сълзи, когато видя трите стрели, стърчащи от тялото му. И кръвта... Беше толкова много.

Саймън дойде иззад гърба ѝ и я издърпа за ръката.

– Дръпнете се от него! – излая той и я избута назад.

Неоправданият му гняв я стресна.

– Той има нужда от помощ.

– Но не от вашата.

Емили остана смаяна и не помръдна, докато Саймън се наведе да вдигне брат си от земята. Дрейвън изсъска от болка, когато Саймън прехвърли дясната му ръка през рамото си и му помогна да се изправи.

Едва тогава Емили забеляза, че стрелите са спрели.

– Трябва да го върнем в дома на баща ми –настоя тя.

Пропитият с омраза поглед на Саймън я опари.

– Защо? За да си довърши работата ли?

Тя зяпна от изненада.

– Нима смятате, че баща ми е намесен в това?

– Видях цветовете им – бяха на Уоруик.

– Не – изхриптя Дрейвън. – Не беше баща ѝ.

– Какво? Да не си полудял? – излая Саймън, докато го водеше към каруцата. – Че кой друг?

– Не зная – изпъшка брат му, докато залиташе в ръцете му. – Но Хю не би ме нападнал със стрелци, които като нищо можеха да ударят и Емили. Не би поел такъв риск.

– Откъде знаеш? – попита Саймън.

– Зная – прошепна Дрейвън. – Заведи ме вкъщи.

Емили забърза да се изравни с тях.

– Но домът на баща ми е по-близо.

Дрейвън я погледна със спокойно изражение, въпреки болката.

– Раненият ястреб не поляга в лисичата дупка.

Когато стигнаха колата, Саймън пусна Дрейвън, който се облегна със здравата си ръка върху нея. Саймън бутна сандъка на Емили настрани, но тя го спря.

– Свалете го от колата и го оставете.

– Не нещата... – намръщи се Саймън.

– Оставете ги.

Той кимна и изпълни нареждането ѝ. След като разчистиха постелята, той помогна на Дрейвън да се качи върху платформата на колата и внимателно го сложи да легне.

Емили отвори сандъка, отмести кутията за бижута и извади една лека, шафранова на цвят фуста, след което седна до Дрейвън в колата.

– Какво правите? – попита той, когато тя започна да разкъсва роклята.

– Превръзки за вас – отговори тя.

– Но роклята ви...

– Шш-т – рече тя и сложи пръст на устните му. – Пазете си силите.

Колата потегли. Емили помисли дали да не махне стрелите от него, но реши, че няма да е добре да го стори. Първо, бяха в движение и можеше да го осакати, и второ, страхуваше се, че ако ги извади, кървенето ще се усили. Затова се задоволи с това да притиска раните с парчетата от роклята, за да забави кръвта.

Постоянно проверяваше лицето му, което с всяка измината минута сякаш пребледняваше все повече. С една от превръзките избърса кръвта от бузата му.

Топлотата в погледа му я остави без дъх.