Господар на желанието

– Татко, моля те.

Той застина и погледна към нея, после кимна.

– Елате, милорд – обърна се тя към Дрейвън. – Ще уредя да ви настанят.

– Ние ще лагеруваме...

– Не – прекъсна го остро тя, преди да успее да си тръгне. – Дойдохте за сватбения пир и настоявам да присъствате на него.

– Настоявате ли? – удиви се Дрейвън.

– Да! – отвърна тя и вирна брадичка. – Сега слезте от конете и ги оставете на коняра.

Дрейвън и Саймън се спогледаха предпазливо.

– Какво ще кажеш? – попита Дрейвън. –Дали девицата не си загуби ума, като се върна у дома си?

Брат му сви рамене.

– Ще сторя, каквото кажеш. Дали вътре или вън, за мен е все едно.

Дрейвън се обърна към Хю:

– Давате ли ми клетва, че никой от хората ми няма да пострада?

– Нима ще приемете думата ми?

– Ако е за тяхното добруване, ще я приема.

– Тогава спете спокойно. Между стените на дома ми няма да ви застигне зло.

Дрейвън кимна и даде знак на хората си да слизат от конете.

Емили пое дълбоко дъх на облекчение. Може би, все пак щеше да успее да ги помири.

Макар да забеляза, че Дрейвън не отмести ръката си от дръжката на меча, когато тръгна нагоре по стълбите със Саймън зад себе си, а тялото на баща ѝ остана сковано.

Добре, може би, не чак да ги помири. Засега се надяваше поне да ги опази от кръвопролитие.

Емили хвана баща си под ръка и поведе групата в главната кула.

Голямата зала бе пълна със сватбари, които кръжаха наоколо, опитваха ястията и си бъбреха на групички сред мелодиите на музикантите. Никога преди Емили не беше виждала такова сборище в дома на баща си, а и не забелязваше сестрите си сред гостите.

Не ѝ убягна сдържаният израз, който веднага се появи на лицето на Дрейвън, нито напрежението в тялото му. Тя спря рязко.

Не само Дрейвън мразеше тълпите – баща ѝ също ги ненавиждаше.

– Татко, защо са толкова много?

По лицето му премина сянка.

– Найлс пожела така – отвърна той. – Не исках да влошавам още повече началото на брака им. Вълнува ме единствено щастието на Джоан и реших, че е най-добре да уважа желанието на новия си син.

Някой, когото тя не познаваше, повика баща ѝ.

Найлс стоеше до странника с онова познато, почти зло оголване на зъбите, докато привикваше баща ѝ с жест.

Какво имаше у този мъж, което толкова я тревожеше?

И защо Джоан не го виждаше?

Емили забеляза неохотата, с която баща ѝ напусна залата. Наведе се да я целуне по бузата и прошепна:

– Ще се върна възможно най-скоро.

Той тръгна и Емили се обърна към Дрейвън.

– Не подозирах, че ще е така.

Не го беше виждала да се държи толкова резервирано и рязко от деня, когато за пръв път пристигна в Уоруик, с хората на краля.

– Ще лагеруваме...

– Не – прекъсна го тя и хвана ръката му, за да го спре. – Има предостатъчно място за вас.

На челюстта му се появи нервен тик.

– Емили! – тя се завъртя точно, когато Джоан я прегърна през кръста и я пристисна силно. – Ти дойде! Не мога да повярвам.

Емили се засмя и отвърна на прегръдката ѝ. Но щом погледна сестра си, смехът ѝ угасна.

В чертите ѝ се долавяше нещо измъчено и тя значително беше отслабнала.