Господар на желанието

Тя кимна.

Хю хвърли последен бесен поглед към дъщеря си и подкани гостите да подхванат пак веселието. Прекъснатите разговори продължиха и музикантите засвириха отново, но всеобщото настроение бе по-тихо от преди. Джоан му хвърли странен поглед, почти благодарен и се изгуби в тълпата, заедно с монахинята.

Найлс продължи да гледа втренчено Дрейвън, докато мъжът, когото Емили беше нападнала с пилето, не дойде да го отведе. Двамата се отдалечиха.

Дрейвън се поотпусна малко, но после видя укора в очите на Емили.

– Защо го ударихте? – попита тя с тих и гневен глас.

– Изпроси си го.

– Така значи – отвърна тя язвително. – Разбирам. Дошъл е при теб и е казал, лорд Дрейвън, моля ви, ударете ме в лицето и ме повалете на земята пред гостите ми.

– Нещо такова.

Емили завъртя очи към тавана и го остави със Саймън.

– Защо не ѝ призна какво каза онзи? – попита брат му ядно.

– Защо да ѝ казвам?

Саймън го изгледа невярващо.

– Емили, както и баща ѝ, имат право да знаят що за човек се жени за сестра ѝ.

– Защо да го правя? – наежи се Дрейвън. – Монклеф е добре дошъл в тази зала, а аз не. Допускаш ли дори за момент, че Хю би се вслушал в думите ми за зет му? – при спомена за барона и какво му бе направил, гневът напусна тялото му. – Не исках да го удрям – прошепна той, ужасен. – Просто бях толкова ядосан, че действах без да помисля.

Погледна към Емили, която отново разговаряше с Джоан и монахинята. После стисна юмрук в отговор на нахлулия в тялото му страх.

– Ако бях ударил Емили, ударът щеше да я убие.

– Не би ударил Емили – въздъхна Саймън с раздразнение.

Дрейвън не можеше да откъсне поглед от нея. С Найлс напълно бе загубил самообладание. Господи, ами ако беше тя?

Ако някой ден...

Погледна Саймън и си спомни детството им. Онзи път, когато беше вдигнал ръка срещу брат си.

Караха се за нещо, което вече не си спомняше и Саймън ненадейно го удари с юмрук в челюстта.

Ядосан, Дрейвън отвърна на удара. От силата му Саймън се олюля назад и падна по стълбите.

Дори днес го виждаше във въображението си, сякаш се случваше пред очите му. Саймън, братчето му, което му бе по-скъпо от живота, жертва на гнева му. По-голямата част от детството на Дрейвън бе преминала в поемане на ударите на баща му, на мястото на Саймън.

Колко пъти го беше защитавал?

И въпреки това, в онзи ден той самият беше наранил Саймън, гневът му бе толкова силен, че беше замахнал, без да помисли. Дори да доживееше до хиляда години, пак не би забравил гледката на падащото братче, звука от ударите на тялото му в стълбите или вида на счупената му ръка, докато лежеше в подножието и плачеше от болка.

Не, той беше син на баща си и въпреки че може би умееше по-добре да се контролира от него, Дрейвън знаеше, че щом яростта го обладае, той е безсилен срещу нея.