Убийството на султана

Говорех по-силно от необходимото. Всъщност окуражавах не него, а себе си. Не е толкова страшно, виж, че още е жив… Но можеше само да стене.

– Оххх…

– Добре, Акън – приближих се. – Спокойно, момчето ми, ще се оправиш…

Първо ме удари остра миризма… Подобна на ръжда, но не, позната, особена миризма… Не разбрах каква е, докато не забелязах тъмната течност на пода. Мястото под главата му беше почервеняло. „Като честван с кръв светец…“ Къде бях срещнал това изречение? В романите на Достоевски ли?

„Не – възрази Нюзхет. – Достоевски няма такива неприятни изречения. Но с охота описва престъпленията. Сякаш сам е убил онези хора… Е, и с много кръв, естествено… Когато Разколников забива брадвата в главата на старицата…“

Убеден съм, че и в романите на Достоевски не е чак толкова кърваво. Нито в стаята с трупа на Нюзхет… Нямаше ли толкова кръв? Може би е засъхнала… Може да не съм забелязал от паника. Както и да е, повече нищо не можех да направя за старата си любов, но можех да спася бившия си асистент.

Загрижено огледах потъналия в кръв Акън. Опитваше се да каже нещо, но при всяко отваряне на устата по голия под се изливаше червеникава пяна… Не само подът беше гол, върху тялото на бившия ми асистент нямаше нищо. Беше свил колене, дали от студ или в отбрана – не беше ясно, опитвайки се да приеме формата на ембрион.

„Усилието да излезе от майчината утроба, превръщането на зародиша в бебе е първият отпор срещу житейските несгоди и стреса…“

Не позволих на Шазие да продължи. Да, оглеждах Акън… Беше опитал да се свие като ембрион, но не съвсем успешно. Дясната му ръка лежеше под тялото като счупен клон. По корема и гърба имаше петна, по-тъмни от шала на дебеличкия дизайнер. А кръвта се процеждаше към стаята чак до леглото. Около леглото беше потъмняла, почти до черно. Дори по дървения обков на матрака се виждаха засъхнали петна кръв. Сигурно са започнали да го бият в леглото. И са го оставили, мислейки го за мъртъв. Но Акън се беше оказал по-силен от допустимото, изящното му тяло бе издържало и със сетно усилие се е опитал да стигне до вратата. Момчето беше направило всичко възможно, за да оживее. Аз какво да правя сега? Пак ме заля вълна от безпомощност… Усетих се безсилен като лежащия гол на пода асистент. Зави ми се свят, обля ме пот. Да не би пак онази криза?

Не, не можех да се отпускам. Не е сега моментът… Младежът има нужда от мен…

– Охххх…

Не мога да твърдя, че стонът на Акън ме окуражи, но поне се съвзех. Поех дълбоко въздух и понечих да коленича до него. Щеше да се почувства по-добре, ако ме видеше. Тъй като не можеше да мръдне глава, все още не разбираше кой е в апартамента. Да, хубаво би било да ме види. Докато коленичех, кракът ми се удари в нещо. То леко тракна и се плъзна към спалнята: нож. Но не за писма, а с черна дръжка. Най-обикновен кухненски нож за хляб.

– Оххх…

Накрая ме видя, но не ме позна, сигурно беше в шок. Опита се да помръдне лявата си ръка, но не успя.

– Оххх…

Кръвта от устата му продължаваше да тече. Тогава забелязах: раната беше в устата. На мястото на езика помръдваше месеста каша и устата му се пълнеше с кръв. Настръхнах. Бяха му отрязали езика. Погледът ми отново се насочи към безжизнената дясна ръка под тялото му. Бяха му отрязали езика и счупили ръката. Вцепених се от ужас. Що за хора бяха това? Как са могли да го направят? Агресивният в мен веднага подаде глава от пещерата, където се криеше.