Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
Не ми обърна много внимание.
– Ако бърза, понякога само я хлопва.
Не ми се разправяше повече.
– Надявам се да е така. Знам, че ви затрудних, но, повярвайте, много се притесних за Акън… И все още съм притеснен… Търся го почти двайсет и четири часа. Къде е това момче?
Хвърли ключовете в джоба на якето си така нервно, сякаш нищо не бях казал, все едно че ме нямаше. Без да си даде труд дори да ме погледне, въздъхна отегчено и силно блъсна вратата с две ръце.
– Тежи като воденичен камък. Кой идиот е правил тази врата…
Кой идиот? Толкова много има наоколо ти… Дето те измъкват от офиса, дето им се причува скандал от съседния апартамент, дето правят такива огромни груби врати…
Така се радвах, че лелката отсреща, чула идването ни, не се показа на вратата. Как ли щеше да се оскърби горкичката, ако чуеше този грубиян да нарича съпруга и идиот?
Когато вратата се открехна, сърдитият архитект се отдръпна и посочи навътре с ръка вежливо, но изнервено:
– Заповядайте, господин Мющак – каза полусериозно, по-луобвинително. – Ето, отворих… Заповядайте да потърсите Акън.
Как само ме унижаваше, колко ме презираше. В момента ми идеше да пренебрегна чувството за вина и да му стоваря един в сурата… Но понеже си знаех, че няма да го направя, веднага потиснах безсмисления си порив.
– Благодаря, затрудних ви, но…
Повече не издържа, впи в очите ми убийствен поглед и каза:
– Да, наистина ме затруднихте… Нещо повече, заради вас отложих среща… С представителите на голям хотел. Схващате ли, щяха да ми възложат вътрешното обзавеждане на целия хотел…
Изведнъж млъкна… Ослуша се. По лицето му се появи нещо подобно на тревога. Какво му стана пък сега? Погледна ме с големите си кравешки очи. Нямаше и помен от предишната фукня. Посочи с показалец навътре.
– Чухте ли?
– Какво да чуя?
Залепи ухо до открехнатата врата.
– Слушайте… Като че ли… Сякаш някой стене.
Нямах време да се наслаждавам на правотата си и внимателно се заслушах.
Стори ми се, че чух някакъв глас. Но стонът беше толкова слаб, че не бях сигурен. Ако не бяха превземките на тоя горделивец, щях веднага да кажа, че някой пъшка. Но уплашен от грубата му реакция, отместих поглед и измърморих:
– Не съм сигурен. По-добре да влезем да проверим.
Това съвсем го стресна.
– Дали Акън… Дали не са го…
Изведнъж му светна в дебелата глава и уплашеният му поглед стана умолителен.
– Аз… Не мога да вляза… Тоест… Не мога да гледам кръв.
Всъщност и аз не бях особено любопитен да видя кръв,
още повече два трупа през ден… Стоп, още не се знаеше дали Акън е мъртъв… Но след такива преживявания човек става песимист, без да иска. А съдейки по стоновете, Акън още беше жив. Само че ако почакахме още малко пред вратата… Сега аз блъснах с все сили открехнатата врата; наистина тежеше като воденичен камък.
– Вие изчакайте тук – казах, преди да прекрача прага. – Аз ще погледна… Само че стойте тук, защото може да ми потрябвате…
– Добре… добре… Ако искате, да уведомя полицията…
Главен комисар Невзат? Още не, първо аз трябваше да разбера какво се е случило…
– Не, нека видим, пък тогава… Да не намесваме полицията ненужно…
– Добре, както кажете…
Колко нежен бил гласът на нашата царица на капризите, колко трептящ… Тъкмо да го оставя на страховете му и да вляза през вратата, когато видях, че отсрещната се отваря. Влязох в дома на Акън, за да не срещна загрижения поглед на възрастната жена.
Просторен хол… А очаквах вестибюл. Не, вестибюлът беше в жилището на Нюзхет. Направих няколко стъпки, кракът ми потъна в нещо меко, вероятно подът беше застлан с дебел пухкав килим. Макар и да нямаше осветление, процеждащ се отнякъде лъч правеше различими стъклената масичка, заобиколена от големи фотьойли, малкото бюро под прозореца, столовете и заемащата половин стена библиотека, за да мога да вървя спокойно, но това не беше достатъчно.
– Осветлението… Къде са ключовете? – попитах стоящия на вратата Теоман. Преди него ми отговори някакъв стон. Беше по-силен от преди. Да, не бяхме се излъгали, тук определено имаше някого. Стонът идваше от коридора и докато се насочвах натам, чух разтревожения глас на Теоман:
– До вратата, ключовете са на стената с поставката за телефона…
Бяха зад гърба ми, натиснах ги. Стаята се освети в розово и стонът се чу по-силно.
Раненият вероятно беше чул влизането ми. Веднага тръгнах към коридора. Дали това беше Акън? Че кой друг да бъде? Тогава видях проснатото на пода тяло. Лежеше на дясната си страна пред вратата на стаята, в която още светеха лампите.