Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
„Не мога да схвана кое те изненадва. Забилите ножа в гърлото на Нюзхет са направили същото и на това нежно момче.“
Но това си е истинско изтезание…
„А ти да не очакваше ласкаво докосване? Ех, Мющак, ех, как не разбра, че най-важна е силата. Който е силен, става шеф… И създанието, наречено човек, разбира най-добре езика на силата.“
Повече не издържах безполезните дрънканици на този ненормалник. Начаса го изритах обратно в пещерата и затиснах входа и с огромен камък, та да не може да излезе, когато му скимне.
Вдигнах глава и видях Завоевателя… Не, не грешах. Естествено, не самия Завоевател, а негова репродукция. Масленият портрет „Мехмед II и синът му“, за който се твърдеше, че е на великия италиански художник Белини. Смяташе се, че младежът срещу Завоевателя е Джем султан. Туграта на Завоевателя върху ножа за писма, с който беше убита Нюзхет, Завоевателя и синът му Джем султан на мястото, където беше нападнат Акън… Бащи и синове… Не, това не беше роман от Достоевски… Но имаше такова произведение; не мога да си спомня заглавието, но беше от друг руски автор. Да не би сега да го намерех тук?
„Глупак – изкрещя баща ми. – Пропускаш истинската нишка… Няма значение дали ще намериш онзи роман тук. Важното е, че и на двете местопрестъпления има по нещо, свързано със Завоевателя…“
Баща ми отново беше напълно прав. Султан Мехмед Хан Завоевателя… Предмети, свързани с великия владетел, и на двете места… Случайност ли беше? Или извършилите зверствата предаваха някакво съобщение? Кому? Кому ли? На мен… Кой ме изпрати тук, онова дяволско момиче… А кой изпрати нея при мен – онази жестока банда… Да, желаещите да видя всичко това…
– Оххх…
Още една пръска кръв падна на пода и оставих предположенията за по-нататък.
– Добре, добре, Акън… Сега викам линейката.
Докато трескаво търсех мобилния си, ме стресна глас:
– Идват.
Обърнах глава и видях застаналия на няколко крачки от мен Теоман. Гледаше виновно, явно накрая беше победил страховете си.
20
„Последният султан, погребан в Бурса“
– Този случай има ли нещо общо със смъртта на онази жена?
Теоман седеше до мен на пейката в коридора на болница „Етфал“44, събрал колене и сгънал в скута шала и якето си. Нервно подръпваше баретата си.
– Нали ми казахте по телефона… Госпожа Нюзхет била убита… Дали нейните убийци са ранили Акън?
Кой знае защо ме разтревожи да чуя от друг собствените си предположения. Не защото не бях сигурен, а защото трябваше да размисля. Едно е да обясниш на дизайнера, съвсем друго – да докажеш пред полицията. Нямах никакви доказателства. Само предполагах, че може да е вярно. Но хипотезите ми се бяха оказали правилни. Бях помислил, че нещо може да се случи на Акън, и така стана. Можеше да бъде и по-зле. Можеха и него да убият като Нюзхет, ако не бях стигнал навреме… Тахир Хакъ и тримата му кръвопийци…
– Е, господин Мющак – запита Теоман отново, – убийците на госпожа Нюзхет ли сториха това на Акън?
Макар и не толкова противен както при срещата ни, гласът му отново стана дразнещ. Дали не се връщаше предишният му нрав след преодоляването на шока?
– Всъщност не съм убеден – казах и погледнах към отворената врата на коридора, сякаш там ей сега с топла усмивка щеше да се появи бившият ми асистент. – Само Акън може да ни каже истината.
Естествено, уклончивият ми отговор не го задоволи. Постави баретата върху якето и с дясна ръка почеса голото теме на крушовидната си глава.
– Но и двата случая са в една вечер… – Изведнъж усети, че има по-важен въпрос. – А вие как разбрахте, че нещо се е случило с Акън?
Дори пристрастеният ми към криминалета баща не би могъл така да улучи в десетката.
– Догадка… – Замълчах, за да го накарам да повярва в лъжата. – Само догадка… Когато научих за убийството на Нюзхет, потърсих Акън. Търсех информация. Но не отговори по телефона. Разтревожих се… Започнах да се успокоявам, че може да има работа. След два часа отново позвъних. След още един пак… И пак след още половин… Не отговаряше. Уплаших се… Хрумна ми да го потърся у тях.
– Защо не уведомихте полицията?
Впи в мен изпълнен със съмнение поглед; искаше да каже, какво криете всъщност? Какво е участието ви в този случай? А може и изобщо да не го е помислял, но нали се чувствах гузен, та така ми се стори. „Престъпниците са подозрителни.“ Но какво общо има това! Аз не съм престъпник… Да, можеше да съм принуден да скрия нещо, но това не означава недобронамереност… А и последните събития засилваха вероятността не аз да съм убил Нюзхет. Но все още не бях готов да разкажа откровено всичко на главен комисар Невзат… Нито на полицая, нито на този дизайнер, който с право се интересуваше… Затова рекох:
44
Държавната болница в квартала. – Б.пр.