Убийството на султана

– Снощи не се прибрах вкъщи. И не зная какво е правил Акън.

Искаше да каже, че не е бавачка на съквартиранта си. Това му безгрижие породи в мен съмнения. Да не би да преувеличавах? Това, че Акън не отговарял по телефона, че не се обадил никому след смъртта на Нюзхет и се скарал вкъщи с някакъв

приятел, не доказваше, че му се е случило нещо лошо. Може би наистина, както си мислеше дебелият дизайнер, се забавляваше някъде. А може би доловеният от възрастната лелка шум от затваряне на врата да сочеше, че Акън е излязъл. Дали не бях допуснал голяма грешка, позволявайки на онова лукаво девойче Сибел да ми размъти ума? Една друга възможност, прехвърчала в главата ми като внезапно налягащия Истанбул мрак, ме накара да се разтреперя от страх. Ами ако Сибел и приятелчетата и ме бяха проследили… Ако това беше постановка, за да открият дома на Акън? Като пълен глупак бях взел такси от площад „Султан Ахмед“ и бях дошъл в Акаретлер. А те по петите ми… Възможно ли беше? И защо не? Нали искаха да намерят Акън? Ако това им беше целта, можеха да вземат адреса от университетските регистри. Не, не можеха; той не беше посочил истинския си адрес, понеже се криеше от казармата… Далеч по-късно се беше отървал от войниклъка, показвайки на донаборната комисия някаква отвратителна снимка, доказваща хомосексуалността му…

„Много се срамувах, професоре… Искат снимка на акт. Пълен позор… Но нямах друг изход. В казармата, сред онези зажаднели мъже, можеше да ми се случи нещо далеч по-лошо.“

Да, в университета липсваше адресът на Акън. Нали затова го поиска онзи зеленоок дявол… Дявол ли? Наистина ли това момиче беше толкова проклето? Не, ето сега вече май преувеличавам… Знам ли… Наистина не знам. Толкова съм объркан… Сигурно преувеличавам… Ако е така, как биха предположили, че ще отида у Акън? Не съм направил дори и намек. Само си създавах проблеми… Не, всъщност Сибел ги беше създала. Знаел ли съм за проекта на Нюзхет или не? Това е въпросът. Предполагам, вече са разбрали, че не знам.

Когато изкачихме стъпалата до апартамента с не особено разговорливия Теоман, той извади ключове от джоба си и докато отключваше вратата, аз продължавах да си чопля ума. При първото превъртане се чу щрак и вратата веднага се отвори. Спокойният архитект още преди да влезе, извърна глава и ме изгледа неприязнено, сякаш казвайки: „Видяхте ли, паниката беше излишна.“ Но явно този убийствен поглед не му беше достатъчен, та реши да допълни:

– Ако Акън си беше вкъщи, щеше да сложи веригата отвътре – и повдигна тъничките си изскубани вежди. – Всяка нощ… Да, всяка нощ става, без да го мързи, да проверява пусната ли е веригата или не.

Пробутваше ми логика.

– Извинете, господин Теоман – рекох възможно най-възпитано, – но не трябваше ли вратата да е заключена точно заради това? Вижте как се отвори с едно завъртане на ключа.