Златният дявол

Да не би да горяха Гракхус? Не виждах добре. Силуетът беше по-голям от детски и по-малък от на възрастен. Бях клекнал неудобно зад стената и краката ми започнаха да изтръпват. Имах чувството, че ставам свидетел на таен извратен ритуал. Това не беше огън, с който се изразяваше радост или се празнуваше нещо. Не беше и погребална клада — нямаше опечалени в траур, нито оплаквачки, никакви болезнени прояви на тъга и загуба. Имаше плюене, ругатни и подръчкване на огъня, горяха плът, която се превръщаше в пепел и се отправяше към небето. И кучето, като изровената от мен козя глава, може да е паднало жертва на висшите сили, да се е превърнало в акт на умилостивяване или молитва, в дар за техния тъмен и мрачен бог.

Прехвърлих се през ниската стена на дока. Промъквах се приведен от лодка на лодка, като се стараех да оставам в сенките. Исках да видя огъня по-отблизо. На срещуположната стена беше провесена скъсана рибарска мрежа, която вонеше на море. Надникнах внимателно през нея и лицето ми пламна от ярката топлина на огъня. Дребните приведени старици се тътрузеха и ръчкаха въглените, излайваха проклятията си и хвърляха огромни сенки по земята, които периодично ме потапяха в мрак. Едната придърпа кърпата около главата си, внезапно обърна сбръчканото си лице и се взря в моята посока.

Сянката й скочи право срещу мен.

Беше кучето! Не Гракхус, а Панчо, помиярът, който ме бе следвал при визитата ми при свещеника. Облегна лапи на ниската стена и започна да ближе лицето ми, докато не се отдръпнах. После излая дрезгаво. Паднах на земята и бързо се отдалечих с пълзене. Кучето прескочи стената и ме последва. Скрих се зад корпуса на обърната прясно боядисана в бяло лодка, придърпах кучето и го задържах неподвижно, след това надникнах внимателно към огъня.

— Кротко, момче — прошепнах на помияра.

Старицата, която ме забеляза, бе изчезнала като анонимна спица в призрачното колело на съдбата.

Панчо облиза брадата ми.

— И на мен ми е приятно да те видя — казах му, — но по-добре си дръж устата затворена. — Пуснах го внимателно и се примъкнах обратно през дока и през първата стена. Без да поглеждам назад, побягнах по брега, после през тясна пътека, завих и се озовах в сянката на висока каменна ограда.

Кучето ме следваше по петите.

— Така, Панчо. Накъде е парадът?

Къщите и улиците покрай брега изглеждаха пусти, май всички обитатели бяха се включили в процесията. От улиците над мен долиташе хаотичният звук на еклектични инструменти и фалцетът на песните. Промъквах се незабелязано през сенките, извървях още една пътека, пресякох пуста улица и намерих каменно стълбище, изсечено в хълма.

Тръгнах нагоре по него, без да се колебая. Беше стръмно, затова се изкачвах внимателно — много от стъпалата бяха разбити и нестабилни, а целият път бе потънал в мрак. Той ме водеше през многобройни къщи с ронещи се стени, край прозорци, през които се виждаха тъмни и празни стаи, през дворове с нервни кокошки, дебнещи котки и зли кучета, които — странно защо — не си даваха труда да лаят. Преминах покрай обор, в който имаше огромен шопар, спящ като гигантско бебе, а на стръмния склон до него самотна преживяща коза ме проследи с поглед, лишен от всякакъв интерес. Забелязах, че няма рога. Едва ли главата на тази би станала за жертвоприношение. Продължих устремно нагоре и не бях никак изненадан всеки път, когато се обръщах и виждах Панчо да ме гледа тъжно като предишния път.