Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
— Хайде, стара кучко — каза той спокойно, но твърде високо. — Разкарай се, по заповед на краля.
— Майната ти, дебело копеле — отвърна тя с беззъбата си уста.
— Казах да се разкараш — повтори Билгот и съпроводи думите си с як ритник. Старицата не реагира.
— По-спокойно, Бил — обади се Дени и се приближи към тях. — Това е само една стара жена.
Нобул огледа площада и видя, че и други бездомници гледат към тях. Трябваше да усмири Билгот.
— Не ми казвай какво да правя, дребен задник такъв — отвърна Билгот. Дени отстъпи, нямаше желание да провокира огромния си колега. — Казах ти да се разкараш, стара краво. Веднага!
Билгот посегна към нея, но Дени го спря. Той се извъртя към него и Нобул със задоволство установи, че младежът няма намерение да отстъпва.
— Тя е само една стара жена, Бил. По-спокойно.
Билгот се наежи за бой.
Нобул реши, че му стига толкова. Ако Билгот искаше бой, щеше да си го получи, но преди да успее да се намеси, жената се задейства.
Откъде се сдоби с нож, Нобул така и не разбра, но въпреки годините си, се движеше със стряскаща бързина. Дени изпищя, притисна ръката си и викът му привлече вниманието на всички на площада.
Преди Нобул да се намеси, Билгот вече риташе старицата в главата.
— Шибана кучка — ревеше той и я тъпчеше с огромните си ботуши.
Нобул го издърпа настрани. Килгар изкрещя нещо зад тях, но вече беше късно. Парче от зидарията полетя право към Дени, който още притискаше ръката си, а от юмрука му се стичаше кръв.
— Стига толкова — изрева Нобул. Старицата лежеше неподвижно, сплъстената сива коса покриваше отчасти кървавата каша, в която Билгот беше превърнал лицето ѝ. — Трябва да се разкараме веднага оттук — каза Нобул на Дени, когато още един назъбен камък полетя от тълпата и издрънча в шлема на момчето.
— По дяволите! — извика Дени и заотстъпва от надигащите се бездомници.
Щом видяха, че един от техните, и то стара жена, е ритана като куче, те се разяриха.
— Копелета! — изкрещя някой и дъжд от камъни заваля от всички страни. — Убийте ги! — крещеше друг.
Положението ставаше критично.
Антон, Дъстин и Едрик поведоха, а Нобул влачеше Дени след тях.
— Побързайте — крещеше той, като чакаше само Хек, който куцукаше отзад. Билгот да се оправя сам.
Преди да се изтеглят, Нобул чу вик и видя един мъж да скача към тях, размахал нож. Нобул се извъртя бързо, но острието отряза парче от куртката му. Трябваше да укроти мъжа. Стисна го за китката на ръката, с която държеше ножа, и заби яростно пръсти в гърлото му. Мъжът се свлече, давейки се, изтърва оръжието и вдигна ръце към гърлото си.
— Стига — извика Килгар, сякаш Нобул го правеше за забавление. Нямаше нужда от подкана, защото тълпата вече се беше втурнала след тях.
Хукнаха обратно по обраслия път. Нобул виждаше напред Килгар и Билгот. Тлъстото копеле пъхтеше по улицата, прескачаше отломки и нагазваше в кучешки лайна.
Скоро се оказаха обсадени от подивялата тълпа по петите им и някаква суматоха отпред.
Дъстин и Едрик се търкаляха по земята, в опит да се отърват от червенокос младеж с нож. Хек и Антон не се виждаха никакви. Килгар и Билгот се включиха в схватката. Дени запищя, защото го нападна рошав бездомник, и Нобул видя, че няма да издържи: едната му ръка беше посечена, а с другата пазеше гърлото си от заострения камък.
Нобул забрави за другите и хукна напред. Извади късия си меч и го заби в ребрата на мъжа, преди той да е забил своето импровизирано острие в Дени. Бездомникът изпищя и се запрепъва назад. Втренчи се с омраза в Нобул, който стискаше окървавения си меч, и се отдалечи, като се опитваше да спре с длани кръвта от раната си.
Нобул се извърна към тълпата и издърпа Дени зад себе си. Другите момчета бяха усмирили червенокосия и също се изправиха пред множеството.
Тълпата се затваряше бавно около Кехлибарената стража, жадна за кръв, нетърпелива да излее гнева си.
— Спокойно, момчета — каза Килгар, стиснал меч в единствената си ръка. — Явно все пак ще се бием.
— Твърде много са — обади се Дени със страх.
— Тогава ще умрем, докато се бием — отвърна Килгар.
Нобул почти се засмя.
Беше оцелял след Портата на Бакхаус и след Гилдията. Сега щеше да умре от ръцете на шайка бездомни копелета в Стария град.
Но тогава си спомни, че смъртта си е смърт.
Внезапно един човек от тълпата изкрещя и вдигна ръка към гърдите си, за да стисне дръжката на стрелата, забила се в тях. След миг дъжд от стрели се посипа над бездомниците. Някои стигнаха целите си, а други отскочиха от руините. Толкова беше нужно тълпата да се разпръсне и всички се изпокриха в храстите наоколо, за да се предпазят от втория залп.