И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– Максън, много съжалявам – проплаках аз.

Той съблече сакото си и ме загърна с него.

– Стражите ли скъсаха костюма ти? Посегнаха ли ти?

– Не исках да предавам доверието ти. Не исках да те нараня.

Той сложи ръце на бузите ми.

– Марли, отговори ми. Удряха ли те стражите?

Поклатих глава.

– Единият скъса крилете ми, докато ме буташе в килията, но не са ми посягали.

Той въздъхна видимо облекчен. Колко добър човек. Продължаваше да го е грижа за мен, дори след като беше научил за двама ни с Картър.

– Много съжалявам – прошепнах отново.

Ръцете му се спуснаха до раменете ми.

– И аз самият чак сега започвам да осъзнавам колко безсмислено е да се бориш срещу любовта. В никакъв случай не те обвинявам.

Вперих поглед в състрадателните му очи.

– Опитахме да се спрем. Кълна ти се. Но го обичам. Бих се омъжила за него още утре... ако щяхме да сме живи дотогава.

Сведох глава и заридах неудържимо. Исках да се държа по-достойно, да приема като истинска дама наказанието си. Но ми се струваше толкова несправедливо, сякаш ми отнемаха всичко още преди да е станало истински мое.

Максън потри нежно гърба ми.

– Няма да умрете.

Загледах го с недоумение.

– Моля?

– Не сте осъдени на смърт.

Въздъхнах дълбоко и го прегърнах.

– Благодаря ти! Толкова много ти благодаря! Не заслужаваме такова милосърдие!

– Спри! Спри! – настоя той, дърпайки ръцете ми.

Отстъпих назад, засрамена, задето бях прекрачила и тази граница след всички останали.

– Не сте осъдени на смърт – повтори той, – но все пак трябва да получите някакво наказание. – Той сведе очи и поклати глава. – Съжалявам, Марли, но и двамата ще трябва да понесете публичен бой с пръчка на сутринта.

Като че ли му беше трудно да отвърне на погледа ми, сякаш знаеше каква болка ни очаква.

– Съжалявам – повтори той. – Опитах да го предотвратя, но баща ми твърди, че дворецът трябва да запази достойнството си; а тъй като видеоматериалът с двама ви заедно вече е публично достояние, няма как да го разубедя.

Прокашлях се.

– По колко удара?

– Петнайсет. Мисля, че планът е Картър да понесе по-тежко наказание от теб, но при всяко положение ще е изключително болезнено. Знам, че понякога води до загуба на съзнание. Безкрайно много съжалявам, Марли. – Изглеждаше разочарован от самия себе си. А аз продължавах да се възхищавам на добрината му.

Изопнах гръб, за да му покажа, че ще се справя.

– Предлагаш ми моя живот и този на мъжа, когото обичам, и ми се извиняваш? Максън, никога не съм била по-благодарна.

– Ще ви понижат в Осмици – каза той. – Цял народ ще гледа.

– Но с Картър ще сме заедно, нали?

Той кимна.

– В такъв случай не ми трябва нищо друго. Ще изтърпя наказанието си. Бих изтърпяла и неговото, ако беше възможно.

Максън се усмихна печално.

– Картър току-що ме умоляваше да поеме твоето.

Усмихнах се и още сълзи – сълзи на щастие – изпълниха очите ми.

– Не съм изненадана.