Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Дина едва забележимо докосна ласкаво ръката на египтянката, която обидено се мръщеше.

— Какво значение има! Идеята е добра. Шара ще забрани тези подаръци, но слугините ще разберат. Те ще знаят, че Зиновия ги обича и иска да я харесват. Ето кое е важно. Те са уморени от униженията, на които непрекъснато ги подлага Офала. Те я мразят също толкова, колкото се и страхуват от нея, и ще бъдат щастливи да усетят обичта на Зиновия… О, това е добра идея.

Така и сториха. Предизвиквайки викове на недоверие и възхищение, Зиновия накара да отворят сандъците й, сама раздаде туники, огърлици, сандали и копринени колани на всяка една, превъзнасяйки красотата й. Смееше се със слугините. Получи се малко лудешки празник, от който всяка се възползва, защото предчувстваше, че това не може да е друго, освен сън.

Разбира се, Офала не се появи, предупредена от някоя по-глезена и по-вярна робиня. Обаче, както Дина беше отгатнала, след няколко дни старият Шара, въоръжен с дългата си тояга, посети женския двор. Офала ситнеше след него, предвкусвайки удоволствието си от това, да види как Зиновия ще изтърпи порицанието на управителя.

— Ти трябва да прибереш онова, което си дарила, дъще на племето маазин – заяви той с безизразен глас, след като тропна с тоягата си по плочите на двора. – Всъщност ти нищо не си дарила. Тези дрехи са подаръци, които ти прави Всепрославения. Съгласно правилата в този дом, те не ти принадлежат, преди твоят съпруг да им се е полюбувал върху теб.

Както обикновено, Шара държеше главата си наклонена настрани, показвайки колкото своята крехкост, толкова и отегчението си. Офала закима активно в знак на съгласие.

— Ти си свидетел, Шара, това момиче плюе върху подаръците на Оденат. Все едно да кажеш, че плюе по него.

Старецът запази мълчание за кратко. После обърна лицето си, въплъщение на строгостта, към Офала, която усети подкрепа и продължи атаката си.

— Би трябвало да съобщиш за това прегрешение на Всепрославения! Нека боговете ни простят. Видяло ли се е някога нещо подобно? Да дариш сватбените си рокли на робините! Да се пита човек какво прави това момиче в тази къща.

Устните на управителя се свиха в онази уморена гримаса, която Зиновия беше видяла в деня на пристигането си. Тоягата му се плъзна между пръстите и овнешкият рог се завъртя в тях като заплаха. При все това Зиновия забеляза как сивите очи, които възрастта сякаш правеше по-малки, по-бледи и сълзливи, проблеснаха радостно, дори възбудено. Освен ако това не беше някаква измамна игра на светлината?

— Това не, скъпа Офала – прошепна той накрая. – Не се питаме какво прави това момиче в тази къща. Изобщо. Съвсем ясно е.