Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

В женския двор Офала повече от всякога гонеше слугините. Това не й пречеше да се подсмихва с крайчеца на устните, когато Зиновия се нуждаеше от тяхната помощ. Подарените и взети обратно рокли и бижута оставаха в спомените като обещание. Но предпазливостта също не си тръгваше. Беше прекалено рано да се каже коя от двете – Зиновия или сестрата на покойната царица – ще има властта да решава кога слугините ще бъдат щастливи и кога не. Думите на управителя и унижението на Офала бяха обсъждани дълго. Никой не се съмняваше, че ще има ответен удар, че тази война беше само в началото си и че връщането на Всепрославения ще я разпали още повече.

Но Зиновия сякаш оставаше чужда на цялата тази възбуда и с всеки изминал ден беше все по-студена, замислена и високомерна. Ашему си даде сметка, че тя стоеше с отворени очи по цели нощи. Не беше трудно да се досети, че Офала нямаше голяма вина за това безсъние. Много пъти беше прошепвала, без да получи отговор:

— Спи, няма смисъл да мислиш за това предварително.

Това обаче беше много трудна задача. Седмици наред Зиновия се беше насилвала да не разсъждава. Но не можеше повече да мами себе си.

Как щеше да я посрещне онзи, за когото тя толкова дълго беше отказвала да се омъжи? Наистина ли беше толкова грозен, толкова стар, колкото си го представяше? Какво щеше да прави? Да, какво щеше да прави тя?

Щеше ли да успее да се прикрие? И да покаже, както една бъдеща съпруга трябва да направи, удоволствие и нетърпение, каквито изобщо не изпитваше? Не, разбира се, че не. Тя вече го знаеше. Би било невъзможно. Тя щеше само да се отврати.

И това как изглежда Оденат, щеше да бъде нищо в сравнение с първата брачна нощ, която неизбежно щеше да дойде.

Беше глупаво да си мисли, че ще бъде достатъчно силна, за да се омъжи за него. Имаше неща, които тя не можеше да каже на глас и които й забраняваха да бъде съпруга. Увлечена от живота в къщата, нежността на Дина и Ашему и от глупавия сблъсък с Офала, тя се залъгваше, че е забравила онова, което не можеше да бъде забравено.

Утре или на следващия ден Оденат ще се изправи пред нея. Той ще пожелае да получи дължимото като съпруг и никой бог не би могъл да й помогне. Никой! Приказките за тяхното могъщество са само празни думи. Думи, които всеки искаше да чуе, така както децата настояват за приказка преди сън. Доказателството беше в плътта й. Ваалшамин я беше изоставил. Когато се върна в Палмира, тя беше възхвалявала на висок глас този бог, но това беше само маска.

Ваалшамин я беше изоставил в горящия двор в Дура Еуропос. Черният камък от Дингир-Дусаг беше просто парче скала, като онова, което тежеше на сърцето й, а не звезда, не доказателство за всемогъществото на Ваалшамин, както всички искаха да вярват.

За кратко тя беше решила, че е силна и достатъчно твърда, като този тъмен диамант. Че е в състояние да преодолее препятствията, които се издигаха пред желанието й да бъде царицата на Палмира. Една също толкова могъща царица, колкото велик владетел беше бъдещият й съпруг. И непримирима, като римски император пред варварите. Царица, която е в състояние да отмъсти за злото, продължаващо да изгаря вътрешностите й, без да може да стопи леда, оставен там от предателството на Шаваад.