Към небето 2 към звездите

Всичко приключи като с щракване на пръсти. Бях тласната назад на седалката в малката стаичка, изпъшках. Имах чувството, че съм запокитена физически, а след това уловена от стола. Изпъшках отново, отплеснах се напред.

— Капитан Аланик? — попита Хешо и се понесе близо до мен. — Добре ли си?

Вдигнах поглед към стаята, в която бяха единствено членове от моята ескадра. Мориумур изглежда не усети момента в нищото.

Обърнах се към Брейд. Тя срещна погледа ми, след това присви очи към мен. Знаех, че тя е сайтоничка. Нима тя… подозираше ли, че и аз съм човешко същество? В момент на паника сведох очи към ръцете си, но те все още бяха бледовиолетови, което означаваше, че дегизировката ми работи.

— Добре дошли! — разнесе се глас по уредбата. Беше Уинзик. — Пристигнахме на мястото за тренировки! Ще бъде много вълнуващо, наистина! Вероятно имате много въпроси. Един дрон ще ви отведе до дока и ще получите задачите си за изтребителите.

— Пристигнахме ли? — попита Хешо. — Осъществихме ли хиперскока? Обикновено има предупреждение, преди да се случи! — Вратата на стаята се отвори и той изфуча навън, останалите кицен го последваха на платформите си.

Останалите от нас, включително и Брейд, се събраха в коридора, след това последваха дрона, който щеше да ни отведе. Друг дрон се стрелна след кицен. Едва успя да ги настигне.

Погледнах към машинното. Тази посока, помислих си аз. Писъкът дойде от тази посока.

Тази технология не беше измислица. Технологията на Върховните за свръхсветлинна скорост им даваше възможност да се крият — гробокопачите не ни бяха видели. За мен беше жизненоважно, дори повече, да открия начин да открадна хипердрайв. Моите хора имаха спешна нужда от тази технология.

Същевременно ме обзе поразяващото подозрение, че каквото и да управлява този кораб, не беше технология в традиционния смисъл. В нея имаше нещо твърде познато. Нещо…

— Какво усети? — разнесе се любопитен глас до мен.

Стегнах се, усетих канела. Опитах се с огромно усилие да не се отдръпна от близостта на Химерна, докато вървях след останалите от екипа. След като можех да я помириша… означаваше ли това, че я вдъхвам?

— За повечето хора хиперскокът е недоловим — уточни Химерна с ефирния си глас. — Не и за теб. Интересно.

— Защо Върховенството рискува, като използва сайтонични комуникации? — избъбрих аз. Може би това беше грешният начин да сменя темата, но това ми беше в мислите. — Всички са толкова уплашени от гробокопачите, а ние нагло използваме комуникации, които могат да привлекат вниманието им.

Миризмата на Химерна се промени и стана леко ментова. Нарочно ли го направи? Или беше същото като промяната на настроенията при нас, хората?

— Минали са повече от сто години след последното нападение на гробокопач — обясни тя. — Видовете лесно се отпускат при това положение. Освен това сайтоничните комуникации никога не са били достатъчни, за да привлекат гробокопач в нашето измерение.