Към небето 2 към звездите

Прелетяхме покрай демонстриращите и совалката ме понесе извън въздушния балон. Вдигнах се от седалката, косата ми щръкна с нулевата гравитация, щом излязохме от гравитационния щит на платформата. Летяхме покрай доковете, повечето пълни с огромни кораби, които не можеха да кацнат на площадките.

Звездите отново оживяха за мен, също като далечна мелодия. Информацията, която Към звездите изпращаше през нищото към други планети. Опитах се да се концентрирам над различните звуци, но те се оказаха твърде много. Приличаха на река през дълбоките пещери. Ако оставех музиката да остане в ума ми, я чувах като един тон и лесно можех да я пренебрегна. Ако обаче се опитах да разгранича нещо специфично, тя се превръщаше в оглушителен шум.

Част от мен остана изненадана, че те си позволяват да използват сайтонични комуникации. Да, Върховните ограничаваха каква част от нея да се използва — повечето хора трябваше да осъществяват комуникация с други светове, като изпращат писма, които бяха качени на чипове, след това ги качваха на кораби, а в края на пътуването пък ги качваха в местните бази данни. Затова пък важните хора можеха да използват не само радио, ами сайтонични комуникации през нищото. Бяха ми позволили да го направя, когато изпратих съобщението до дома на Аланик.

— Открих причината за протеста — заговори Ем-бот. — Очевидно смъртните случаи по време на теста не са останали незабелязани. Пилотът Гул’за, който беше изхвърлен вчера, се е оплакал, има си подкрепа за начина, по който Върховните се отнасят към по-низшите видове.

Я. Че това беше повече недоволство, отколкото бях очаквала.

Приближихме последния кораб на доковете и пред огромните му размери нашата совалка стана миниатюрна. Беше дори по-голям от бойните кораби, които заплашваха родната ми планета, с множество отвори отстрани, вероятно за излитането на изтребители.

Тези неща като копчета са оръдейните установки, помислих си аз, въпреки че в момента оръдията бяха прибрани. Това означаваше, че съм права: „Теглилки и мерки“ очевидно бяха военен кораб, а не транспортен.

Щом го видях, се разтревожих. Този кораб беше създаден, за да се телепортира до различни места, а след това да изстреля флота си — което означаваше, че аз, по всяка вероятност, нямаше да получа изтребител със собствен хипердрайв. Независимо от това, аз все още таях надежда, докато совалката ми влиташе през огромната врата с невидим щит, който задържаше вътре атмосферата. Изкуствената гравитация ме лепна за седалката и ние кацнахме на площадка в огромно помещение.

През прозореца видях първото истинско военно присъствие на Към звездите — диони в сини униформи с оръжия се бяха строили и ни очакваха.

— Слизаш тук — уведоми ме шофьорът и отвори вратата. — Ще те взема отново в 9000.

— Добре — отвърнах и слязох. Въздухът миришеше на стерилно, имаше дъх на амоняк. И други совалки се приземяваха около мен и от тях слизаха пилоти. Това бяха петдесетината, издържали теста. Докато се питах какво да правя, совалката до мен отвори врата и от нея слязоха кицен. Днес мъничките животинки се придвижваха на платформи, подобни на летящи чинии, достатъчно големи, за да превозват по пет кицен.