Архивът на Берия
- Автор: Уильямс Алан Эмлин
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Стубел
- Переводчик: Валентин Кръстев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Архивът на Берия». Краткое содержание книги:
Таймс
Преди да си тръгнем, аз казах:
— Слушай, Ласло, ти поемаш голям риск в цялата тази работа.
Той сви рамене:
— Аз съм вече стар. Жена ми почина, синът ми е в Америка. Какво ще ми направят?
— Добре. Хайде тогава да се позабавляваме. Знаеш ли, че довечера има голям купон в хотел „Дуна“? Е, там ще има журналисти. И фотографи. Ще имаш ли нещо против да те видят там заедно с мен? Евентуално и да ни снимат заедно?
Той се изсмя тихо.
— Да ни снимат ли? С актриси? В колко часа?
Разбрахме се да се срещнем в барчето на „Дуна“ в седем и половина. Аз платих сметката, а той ми благодари с желязното си ръкостискане и заизкачва съвсем стабилно каменните стъпала към улицата.
Малко след седем Шон Фланагън влезе в барчето на хотел „Дуна“. Веднага се почувства онази вълна от мълчаливо очакване — приповдигнатостта, пораждана от второстепенно величие, — която го съпровождаше навред. Зад него се появи телохранителят му, тъмножълт мелез между китаец и негър, роден на остров Мартиника.
Фланагън прекоси бара и се озърна свойски наоколо. Посетителите жадно търсеха погледа му. Неочаквано той се вторачи в мен. Беше много висок, облечен в дрехи, с които би изглеждал еднакво добре както на плажа, така и в бара на някой хотел. Изсветлялата му до бяло от слънцето коса бе привързана на тила с масивна златна халка, голяма колкото детски юмрук, което му придаваше пиратски вид.
Аз му се усмихнах в отговор, опитвайки се да прикрия удивлението си, че ме е запомнил. Появи се някакъв секретар с една бира, която той взе, без да погледне към него.
— Да ти кажа за последната ти книга, Малори. Хареса ми. Ти естествено си продал правата за филмиране?
— Не съм.
— Не си ли? В такъв случай трябва да поговорим за това. Тази вечер имам купон. Заповядай.
Погледнах часовника си.
— Трябва да се срещна с един приятел унгарец. Прекарал е четири години в лагер, а сега пише стихове. Може би ще ти е приятно да се запознаеш с него?
— Разбира се. Обърни се към секретаря ми — той стана и махна с ръка към един дребен мъж, застанал прав до вратата. — Той ще ти даде пропуск. Нали знаеш, трябва да се пазим от навлеци.
Отправих се към секретаря.
— Мистър Уолтърс?
Той кимна с глава. Обясних му кой съм и какво искам.
— Казвате, че мистър Фланагън ви е поканил? — Беше американец, говореше тихо и изискано. — Мистър Фланагън не ми е споменавал за вас.
— Казах ви, покани ни. Ако имате някакви съмнения, попитайте го — кимнах назад към бара.
— Аз си зная работата — тихо отговори дребният мъж.
Той извади някакъв портфейл и една платинена писалка и измъкна две твърди картончета, на които с релефен курсив пишеше: „Пропуск за партито на Фланагън. Не може да се преотстъпва.“.
— Имената ви? — рече той.
Казах му ги, изговаряйки буква по буква името на Ласло Ласло, взех пропуските и се върнах на мястото си.
— Том Малори, дърто копеле!
Обърнах се и погледът ми попадна на две розови очи, познати от множество весели обеди в „Ел вино“ по времето, когато работех като вестникар. Франк Смолет, вече почти легендарна фигура в пресата, беше минал през почти всички вестници, като обикновено го уволняваха заради някаква пиянска история. Винаги се изненадвах, когато го виждах жив, а на това отгоре и работещ. По някакъв начин непрекъснато се изхитряваше да оцелее — в случая като енергичен репортер на „Сънди“.
Намърда се мигом до мен, стиснал в ръка голяма чаша с някакво тъмно питие.
— Надявам се, че не си дошъл заради скапаното джамборе?
— Тук съм по работа — отвърнах аз, оглеждайки се с крайчеца на окото за Ласло Ласло. В главата ми започваше да се мъти нещо. Независимо че пиеше много, Смолет беше истински професионалист и на него можеше да се разчита, най-вече поради две качества, които притежаваше — надушваше отдалече новината, но и умееше да пази тайна.