Медуза: Мръвка за тигъра

— Сетих се нещо — подметна ми с лукава усмивка. — Всички Старейшини са били тук и споделят този дар. А като ги погледнеш — дърти грозници, а?

Веднага схванах намека. Е, допусках, че новите ни способности също могат да закърнеят с възрастта или пък ако не ги използваме изобщо. Все пак повече бях склонен да приема външността на Старейшините за театрална маска.

— Помислете какво означава това! — Възползвах се от удобния повод, че и другите ни бяха чули. — Трябва да си служим с тази сила само при нужда, и то за добро, а не просто за да се забавляваме или да плашим околните. Могъществото ни е свят дар, нека останем достойни за него. Заслужихме го… а сега да се върнем при Свободните племена.

Май им помогнах да станат отново разсъдливи, както се и надявах. Искаше ми се да тръгнем, преди денят да е отминал. Каквито и нови сили да имахме, не бих се тътрил нощем по леда на залива, където сигурно ни дебнеха нашите приятелчета от шоуто на ужасите. А и за нищо на света не бих останал още една нощ на върха. Подозирах, че връзката с невъобразимото създание или компютър ще бъде още по-всепоглъщаща, а неколцина от нас май вече бяха навлезли твърде навътре в чертозите на лудостта…

Хоно вдигна копието си от земята.

— Хайде, да слизаме.

Помислих малко и я възпрях с жест.

— Не. Може би не се налага да вървим. Почакай да опитам нещо. Не се плашете и не се стряскайте, ако не успея.

Обърнах се към Чин, намигнах й и се съсредоточих, възползвайки се от многогодишното си обучение.

И веднага започнах да се преобразявам. Още щом го пожелах, вече знаех, виждах и усещах — после само предадох на микробите си правилната заповед и процесът протече бързо и лесно.

Другите ме зяпаха, докато се възползвах от щастливата си догадка. Някъде из паметта на онзи компютър като че имаше данни и за едно особено едро летящо създание…

— Какво правиш?! — викна някой стъписано.

— Де да знам — изграчих аз. — Но поне ще лети, а си има и остри нокти, за да улавя и разкъсва. Взрете се в себе си, превърнете се в същата твар и не губете вяра! Ще хвръкнем над тази пустиня, вместо да се влачим по нея!

Стигаше им и радостта, че за няколко часа можем да се отървем от опасностите. Дойде моят ред да видя как изглеждам отстрани. Край мен се струпаха огромни черни птици със странно човешки погледи, извити човки и силни крака с дълги яки нокти.

— И сега какво? — обади се една от жените.

— Остави микробите да си свършат работата! — отвърнах й без следа от неувереност. — Щом искаме да летим, така ще бъде!

Непохватно пристъпих напред от заслона и усетих доста силния вятър. Тук склонът не беше отвесен и все пак се спускаше достатъчно рязко. Ако се заблуждавах, скоро щях да бъда само кърваво петънце далеч в подножието му. Но трябваше да опитам. Волевият контрол над съзнанието и самовнушението щяха да ми дадат необходимото спокойствие. Успеех ли да се задържа във въздуха, вярата и желанието щяха да бъдат достатъчни и за останалите.