Ангелите не оцеляват на леда

— Ами ти какво стоиш? — мнително попита дебеланкото, който вече бе натиснал копчето на домофона и чакаше отговор.

Дзюба понечи да обясни какво търси в тази къща, когато от високоговорителя се чу весел глас:

— Влизай, Петручо! Горе съм, давай. Отворено е.

Забръмча електронната брава и младежът със странното име блъсна с рамо портата. Дзюба влезе след него.

— И аз съм за тук — каза бързо, като улови недоумяващия поглед на компютърния запалянко.

— При Саньок ли идваш?

И отново Роман не успя да отговори. Погледът му бе привлечен от стройно младо момиче с бейзболка и огромни тъмни очила, което седеше на люлка в едната ръка с книга, в другата — с цигара. Да, наистина голямо семейство. Сигурно това е сестричката на въпросния Саньок.

— Ами тази коя е? — обърна се Дзюба шепнешком към Петручо. — Сигурно е сестра му?

— Къде?

— Ами ето, на люлката.

— Ааа — презрително проточи дебеланкото. — Това. Ами тя е, де, бабата. Кофти донемайкъде. Добре, определяй се: ако си дошъл при Саньок, тръгвай с мен.

— Аз не при Саньок — отговори Дзюба. — Тъкмо бабата търся. Извинявай, че се получи така. Благодаря, че ми показа къщата.

Този път успя да предизвика истинска буря от емоции у Петручо. Тоест за обикновен човек това беше просто пълен с почуда и недоверие поглед, но за един, потънал в мислите си спец по програминг този поглед беше равен по сила на земетресение.

Петручо неодобрително поклати глава и продължи към входа, качи се по стълбището и се скри в къщата, а Роман тихичко приближи до люлката. Под бейзболката и очилата бяха скрити и лицето, и косата, но той нито за секунда не се усъмни, че това е Каменская.

— Е, какво се прокрадвате така, сякаш сте дошли да ни обирате — чу той насмешлив глас. — Видях ви от момента, в който влязохте в двора с Петя.

— Извинете, мислех, че не сте ме видели, не исках да ви стресна. Стори ми се, че сте се унесли в книгата. Дори глава не помръднахте.

Каменская остави книгата и се оттласна с крак от земята. Синята пейка с дюшеме се залюля по-силно.

— На човек му трябват специални умения, за да уплаши тъкмо мен. Елате тук, седнете. Вие сте Роман, нали? Дали забелязахте, носеше ли Петя торбичка?

Въпросът стъписа Дзюба и с изненадващата смяна на темата, и със самия си смисъл.

— Носеше — отвърна смутено. — Чанта с компютър на рамото и торба в ръцете.

— Лошо — кой знае защо въздъхна Каменская.

Тя си свали очилата и за миг от слабичко младо момиче се превърна в жена на средна възраст с бръчици около очите. Вярно, очите й бяха весели, дори някак палави.

И Роман Дзюба веднага престана да се страхува от нея. А след час вече дори не можеше да си спомни защо толкова се бе притеснявал.