Ангелите не оцеляват на леда

— Аз проверявам някои неща във връзка с Ефимова от Държавната дума — тросна се Антон. — Всеки момент може да ме извикат и да ми поискат отчет, това убийство ми е на главата от два месеца. Ти пък сякаш не знаеш! И ми стоварваш нови главоболия.

Когато Антон Сташис бе помолил подполковник Зарубин да ходатайства да преместят Дзюба в техния отдел, като основни качества на младия оперативник той бе назовал необикновената му упоритост и добрата му подготовка, както и нежеланието на старши лейтенанта да се съгласява безкритично с чуждо мнение. Тогава гореизброените качества му изглеждаха привлекателни и полезни за работата. Сега обаче той беше готов да убие със собствените си ръце рижавия Рома, който проявяваше тъкмо въпросната упоритост.

— Тоха, нали знаеш колко невинни хора има по затворите?

— И какви са тия номера — да ходиш да се съветваш със следовател, който не води твоето дело? — продължи да беснее Антон. — Кой те е учил на това?

— Не ми викай — погледна го изпод вежди Роман, но очевидно не се притесни или уплаши. — Учили са ме, че едно квалифицирано мнение на страничен човек никога не е излишно. Не съм нарушавал тайната на следствието, просто казах на Надежда Игоревна какви са фактите и в какво се съмнявам.

— Да бе, казал си на Надежда, а в резултат — на Кирган.

— Но нали ти обяснявам как стана всичко! Не съм виновен, че и Виталий беше там. И после, неговото мнение е мнение на квалифициран специалист.

— И то не е излишно — сухо довърши Антон. — Вече чух това. Значи така, Ромка: тези самодейни начинания да са ти за последен път. Разбра ли ме?

— Разбрах те — мрачно отговори Дзюба и повтори: — Разбрах те.

Антон се позасмя и се завъртя със стола.

— Разбрал си, но не си съгласен, така ли?

Дзюба мълчаливо кимна. Отвори касата, извади оттам тъничка папка, бързо прегледа документите в нея и я върна на рафта. Със затварянето металната вратичка неприятно изскърца.

— Да, не съм съгласен с теб — каза накрая. — Ти си старши по звание и по длъжност и аз ще правя каквото кажеш. Но нямам намерение да крия от теб: смятам, че не си прав.

Ха така! Възпита подрастващо поколение и си хвана белята. Май не биваше да го взема от района?

— И наказателнопроцесуалният кодекс ли не е прав? — не скри злъчта си Сташис.

Роман никак не се смути.

— Да, и той не е прав. Аз съм длъжен да го спазвам и ще го спазвам, но никой никога няма да ме накара да смятам, че е справедлив.

Боже, боже. Откъде само се вземат такива? Хем в наше време. Днес на Антон Сташис му върви на неистински хора, такива, дето се срещат само в приказките. И то в детските. Защото в приказките за възрастни има много повече цинизъм и изобщо те са някак по-близо до реалността.

— Ромка, ти спомняш ли си часовете по литература в училище? — с тежка въздишка попита той. — Спомняш ли си, говореха ни за едно такова понятие „преждевременен човек“? Така де, ставаше дума за разни литературни персонажи. Че в мисленето си изпреварвали времето, в което живеят.