Ангелите не оцеляват на леда
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #31
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1585-9
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ангелите не оцеляват на леда». Краткое содержание книги:
Беше му се обадил Виталий Кирган и беше казал, че с него, с Рома, иска да се срещне частният детектив, който работи по заданието на адвоката. Това веднага смути оперативния работник: прекалено добре помнеше как реагира Антон, когато чу, че в случая се е включил Виталий Николаевич и че това е станало с участието на Дзюба. А сега трябвало и да се среща с частния детектив. Ами че той ще задава въпроси, а Ромка ще трябва да отговори някак така, че от една страна, да не наруши тайната на следствието, а от друга — да помогне на човека да постигне целта, към която всъщност самият Дзюба се стремеше. Но това хайде, както и да е. Роман още не беше се успокоил след първите думи на адвоката, когато той каза името на човека, с когото трябвало да се срещне. Тогава вече оперативният работник се почувства съвсем зле.
Анастасия Павловна Каменская. Човекът, за когото толкова бе слушал и от Сергей Кузмич Зарубин, и от Антон Сташис, а още по-рано — от своя най-любим преподавател, доцента от катедрата по оперативно-издирвателна дейност Назар Захарович Бичков. Веднъж дори беше виждал тази Каменская, когато тя дойде в катедрата при Бичков. Рома тогава беше още зелено слушателче и застаналата до прозореца с доцента жена с панталон и възшироко яке, с дълга, стегната в опашка светла коса не му направи никакво впечатление. И дори после, когато Бичков му каза, че тя е негова ученичка, която е станала прекрасен детектив, Дзюба не изпадна в някакъв възторг. Някак визуалният образ не се връзваше с високата оценка на професионалиста. Но после, след години, Ромка се запозна с Антон Сташис и тогава вече името Анастасия Каменская често започна да изплува в разговори, а когато се премести на „Петровка“, и ден не минаваше без Кузмич да спомене „Настя Пална“ по един или друг повод.
И ето че сега на Дзюба предстоеше лично да се запознае с нея. Вярно, тя нямаше да го ухапе, но все пак му беше някак притеснено. Кирган му беше продиктувал номера на мобилния й телефон и му бе заръчал да й се обади, което Роман направи и получи покана да посети Каменская в дома й, ей в този извънградски квартал, на улица „Дубравная“.
Докато пътят от перона беше прав, Роман вървя по него, без да се замисля. Но на кръстовището се спря и взе да върти глава. Каменская му каза нещо за това кръстовище, ама сега той по никакъв начин не можеше да си спомни какво именно. Надясно или наляво? Описанието на маршрута му се бе сторило толкова просто, че го бе домързяло да си го запише, беше си казал, че и без това ще го запомни, голяма работа. А не го бе запомнил.
Реши да действа напосоки и свърна наляво. Пред него се мержелееше тромава, бавно придвижваща се фигура. Роман забърза, за да настигне, както си бе помислил, пълната възрастна жена и да я попита за пътя към улица „Дубравная“. Но когато се изравниха, с учудване разбра, че това е младо момче. На рамото на дебеланкото висеше чанта за лаптоп, в ръката му се люшкаше обемиста торба с логото на мрежа за бързо хранене.
— Прощавай, братле — обърна се към него Роман. — Търся улица „Дубравная“. Правилно ли се движа? Или трябваше да свърна в другата посока?
Младежът го погледна много сериозно, но някак странно, на Дзюба дори му се стори, че не е разбрал въпроса.
— Аха — замислено отговори дебеланкото. — И аз греба нататък. Значи се тътриш правилно. Защото аз абсолютно сигурно гилам правилно.
„Логично“ — позасмя се вътрешно Дзюба.
— Там живееш ли? — попита той.
— Не, имам авер там, съратник и брат по дух.
— Стига, бе?
— Ами да — все така сериозно кимна дебеланкото. — Рядък мейт, много е печен в програминга и готините железа. Истински визард. Аз денем и нощем вися при него.
— Да нямате там клуб на чалнати по комповете фенове? — сети се Дзюба.
Наложи се да позабави крачка, за да върви редом с неочаквания събеседник. Момчето пристъпяше бавно, тежко, с поклащане и когато говореше, долавяше се, че се задъхва.
— Аха — отново кимна дебеланкото. — Клуб. Само че малък, от две персони.
— И какво, казваш, твоят визард сам ли живее?
— Ами да, практически. Антиквариатът временно духна в чужбинско.
— Куул е, види се — въздъхна Роман. — Никой не ти се меси, не ти висят над главата.
— Абе куул щеше да е, ако не беше една баба задръстена, парентите са я аднали на моя авер да го бройка. Пенсионерка, няма си друга работа, та сега спами Саня. Пак добре, че мене не ме закача.