Ангелите не оцеляват на леда
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #31
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1585-9
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ангелите не оцеляват на леда». Краткое содержание книги:
— Добре де, спомням си. И какво?
— Ами това. Излиза, че ти си ни един „изоставащ човек“. Новият НПК е приет преди много години, а ти още тъгуваш по стария закон. Нали са те учили вече по новия, откъде у тебе такава любов към съветското законодателство?
Сините очи на Роман пламнаха с ядна светлина, луничките изпъкнаха на пребледнялото му лице.
— А ти не си нито преждевременен, нито изоставащ, Тоха — прозвуча в гласа му неприкрито разочарование и дори някаква горчивина. — Ти си като всички. За теб „съветско“ автоматично означава „лошо“. Защото тъпо си наизустил това, на което са те учили, без да вникваш в нищо, без да се замисляш. Казали са ти: „При съветската власт нямаше демокрация, а сега има, съветските закони бяха неправилни, а новите са правилни“, и ти казваш: „Тъй вярно!“. Сигурно и през ум не ти е минавало да почетеш литература и да помислиш наистина ли там всичко е било неправилно.
Ето това е. Доживяхме. Хлапаци с жълто на устата да почват да учат своите наставници. Вбеси се и аха-аха да отговори на Роман със строго наставление, но изведнъж си спомни за учебника по криминология от 1976 година, който преди време Лиза спешно бе поискала. Учебникът отпреди трийсет и пет години липсваше в интернет, не се намери и в университетската библиотека, но пък го имаше в домашната библиотека на Дзюба.
Кой знае защо на Антон му стана неприятно. Това рижаво момче го упрекваше в недостиг на професионални знания. Да, Дзюба знае повече, трудно е да не се съгласи с това, не е толкова опитен като оперативен работник, но определено знае повече като юрист. От друга страна, Роман е волна птица, живее при мама и тате, не се грижи за семейство, никога не му се е налагало да мисли за хляба насъщен и е имал време да учи с искрен интерес, а на Антон не му беше до това. Отначало той се бореше за собственото си оцеляване, след като изгуби всички свои близки, после бързо се ожени, роди се Баска, после се появи Стьопка, после загина жена му. Той нямаше нито сили, нито желание, нито време да се замисля за нещо, което излизаше извън рамките на непосредствените му задачи. Той обичаше работата си, вярно е, и ако можеше да предприеме нещо, за да подобри професионалните си умения, правеше го с удоволствие и желание. Но нещо повече — в никакъв случай. Предпочиташе да прекара половин час повече с децата си.
Днес слухът му долови казаните от някого думи „да изтръгнеш своя залък“ и паметта му моментално се вкопчи в тях, извади на повърхността на съзнанието му целия монолог заедно с акустичните подробности: тембър, сила, интонации, фонови шумове.
„Ти съсипа живота си и мислиш, че всички са длъжни да те съжаляват и да живеят като тебе? Пропиваш живота си — е, продължавай да го пропиваш, а на мен не ми пречи, аз ще се вкопча със зъби и нокти, но ще изтръгна своя залък! И да не си посмял да ме упрекваш и да ми даваш акъл какво и как да правя! Както умея, така го правя, но ще постигна своето. Най-важното е резултатът!“
Маслен пастел — черен и жълтеникавозелен, отгоре — червен акрил. Цветът на злобата, гнойта и кръвта. Тези звучащи в главата му думи му изглеждат като огромен гноен цирей, който всеки момент ще се пукне и ще залее с отвратителното си съдържание целия мозък.
Художникът усети как у него се надига неконтролирана ярост, ръцете му се вдървяват, божествено хармоничните линии стават неточни. Наложи се отново да нанесе на повреденото място червена акрилна боя и да чака тя да изсъхне, за да се опита да нанесе рисунката още веднъж.
Той знае начин за укротяване на тази всепоглъщаща ярост, която кара ръцете му да се тресат. Проверен начин, който много пъти му е помагал да се справи. Трябва да свали от рафта и да отвори стария ежедневник, да извади от него разпечатания на компютър лист, на който са написани тези вълшебни думи: „загинал трагично“. Четеше и препрочиташе тези две думи, после няколко пъти прочете целия информационен текст и почувства как се отпуска, ръцете му отново стават топли и гъвкави, пръстите уверено държат отвертката. Линията на рисунъка се получава точна и безупречна.
Именно от тези думи някога се започна всичко.
Роман Дзюба отдавна бе забравил, че съществуват такива чудесни топли майски дни. Кой знае защо петият месец на годината бе залегнал в паметта му като дъждовен и кишав, със задължителни мразове именно когато имаш чувството, че лошото време вече е свършило и предстои само лято. Пътят от мотрисата до блока на улица „Дубравная“, за който се бе запътил, трябваше да му отнеме около петнайсет минути, във всеки случай така му бяха казали, когато му обясняваха маршрута. Поначало Роман не беше никак плашливо момче, но сега не че му трепереха краката от страх, но все пак изпитваше известна неувереност.