Опасно за живота

— Не разбрах — най-после реагира той.

— Ами не се съгласява. — Горилата гледаше настрани.

— Аз я работих по схемата. Цяла нощ я обработвах. Първо с ласки, после със заплахи. Мамка ти и тъй нататък, а тя — не ще и не ще!

— Ти какво ме баламосваш? Защо те внедрявах, кучи сине? — Висницки рязко се надигна. — Затова ли чука цял месец за свой кеф мадамата, по кръчми я разкарва, дрънкулки й подаряваше с моите пари, за да ми мънкаш сега тук дявол знае какво?

Горилата все избягваше погледа на господаря си.

— Тя има деца, нали?

Мъжът леко трепна.

— Момиче. Даша. На десет години. Така ли е?

— Така — сподавено отговори Кобиленко.

— Дааа… — Висницки погледна часовника си. Сега е обед. Дашенка с приятелките си скоро ще си тръгне от училище, нали?

— Да — измънка горилата.

— Тогава ти ще я посрещнеш пред училището и ще я откараш в една квартира. А ние ще се обадим на инатливата мама. Мисля, че тя ще стане по-сговорчива.

— Сергей Николаевич, нека да опитам още веднъж — развълнува се здравенякът.

— Вече се наопитва. Стига толкова. Харесало ти е май. Седи и не джавкай.

Висницки натисна копчето на уредбата.

— Серьогин с хората му при мен — заповяда той.

След десет минути в кабинета на Висницки влязоха четирима мъже със солиден вид. А след още няколко минути те напуснаха помещението вече петима, обкръжили плътно мрачния Кобиленко.

От вратите на училището с шум и врява излитаха разноцветните групички.

От незабележима лада деветка с цвят „бяла нощ“, паркирана край училищната сграда, наблюдаваха излизащите деца.

— Ето я и Дашенка — констатира един от групата на Серьогин, като погледна пак към снимката, която държеше.

— Хайде, брато, действай! — заповяда той по радиотелефона.

От стоящото недалеч волво излезе Кобиленко и се за пъти към групичката момичета, които весело си бъбреха, докато вървяха. Една от тях в джинсово яке с предизвикателно щръкнала опашка, стегната с някаква ярка шнола, радостно се хвърли насреща му. По лицето на Кобиленко избухна цяла гама от чувства — нежност, когато прегърна момичето, моментно напрежение заради наблюдаващите го от колата, решителност.

— Кривия, напред! — заповяда Серьогин, който внимателно наблюдаваше сцената.

От деветката изскочи симпатяга с буйна черна коса, разкошни мустаци и огромни слънчеви очила.

— Вова — викна той, — каква среща? Това дъщеричката ти ли е? Красавица! Е, как живееш? Ти с кола ли си? Ще ме хвърлиш ли по пътя?

Докато дрънкаше, симпатягата избута момичето към колата. Тя не се и съпротивляваше, като ловеше завистливите погледи на съученичките си. Кобиленко настръхнал седна зад волана. Симпатягата галантно настани Даша на задната седалка и седна до нея. Колата потегли. След нея тръгна и деветката.