Съдбовният кораб [bg]

Отвърнаха му единствено вятърът и водата. Отчаяние и гняв се разбунтуваха в него, но той не им даде гласност. Вместо това се усмихна любезно.

— Чудесно. Това е стара история, от времето преди Джамаилия. Някои казват, че в действителност е от Прокълнатите острови, разказана на Южните острови, които в последствие си я присвоили. — Той прочисти гърло, притвори очите си наполовина и заговори, като заразказва с думите на майка си и с гласа на разказвач. Както тя бе разказвала толкова отдавна, преди Игрот да ѝ отреже езика, прерязвайки думите ѝ завинаги.

— Някога, в онова далечно време толкова отдавна, имало една млада жена с остър ум, но малко богатство. Родителите ѝ били възрастни и след като починели, малкото, което имали, щяло да стане нейно. Това може би ѝ било достатъчно, но поради старческото си слабоумие, те решили да уредят брак за дъщеря си. Избраният от тях мъж бил земеделец, с голямо богатство, но без капка духовитост в себе си. Дъщерята отведнъж разбрала, че никога нямало да намери щастието с него, нито пък можела да го търпи. Тъй че Едрила, това било името ѝ, напуснала родители, къща и…

— Ерлида беше името ѝ, дръвнико. — Вивачия се обърна бавно, за да го погледне. Движението запрати ледени тръпки нагоре по гръбнака на Кенит. Тя се изви като змия, тялото ѝ — необвързано от човешки ограничения. Косата ѝ, станала внезапно смолисточерна, просветна със сребристи отблясъци. В златните очи, срещнали неговите, попаднаха слабите лъчи на корабния фенер и отразиха светлината обратно към него. Тя му се усмихна и устните ѝ се разтеглиха твърде широко, а зъбите, които му показа, изглеждаха едновременно по-бели и по-малки от преди. Устните ѝ бяха твърде червени. Животът, който се движеше сега в нея, искреше със змийска лъскавина. Гласът ѝ беше гърлен и муден. — Ако ще ме отегчаваш с хилядагодишна история, поне я разказвай правилно.

Дъхът му секна в гърлото. Започна да отговаря, но после се спря. Не казвай нищо. Накрай я тя да говори. Нека първо се издаде пред него. Впитият в него взор на съществото беше като острие, опряно в гърлото му, но той отказа да покаже страх. Направи всичко по силите си да срещне погледа ѝ, без да поглежда встрани.

— Ерлида — настоя тя. — И не беше земевладелец, а крайречен грънчар, на когото бе дадена. Мъж, който по цял ден оформяше с ръце мокра глина. Правеше тежки, груби грънци, годни само за събиране на отпадна вода и за нощни гърнета. — Тя се извърна от него, за да се загледа напред, над черното море. — Така се казва в историята. А аз я знам добре. Познавах Ерлида.

Кенит позволи на тишината да се разгърне, докато не изтъня и не стана по-опъната и от нишките на паяжина.

— Как? — дрезгаво попита накрая. — Как е възможно да си познавала Ерлида?