Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Кенит бавно обиколи палубата. Първият помощник беше на руля; поздрави капитана си с кимване, но не продума. Това беше добре. Сред такелажа щеше да има човек, който да бди, но той оставаше невидим в тъмнината, която приглушените корабни фенери не успяваха да пробият. Кенит се придвижваше бавно, почукването на патерицата му беше контрапункт на меките му стъпки. Неговият кораб. Вивачия беше негова и той щеше да я съживи отново. И щом го направеше, тя щеше да знае, че той е нейният господар и щеше да му принадлежи по начин, по който никога не бе принадлежала на Уинтроу. Негов собствен жив кораб, какъвто винаги бе заслужавал. Точно така, той винаги бе заслужавал свой собствен жив кораб. Нищо нямаше да му я отнеме сега. Нищо.
Беше започнал да мрази късата стълба, водеща от главната палуба към издигнатия бак. Изкачи я, при това не твърде непохватно, след което поседя за момент, за да си поеме дъх, като се преструваше, че всъщност изучава нощта. Най-накрая придърпа патерицата, стъпи отново на крака и се приближи до парапета при носа. Загледа се над морето пред тях. Далечните острови бяха ниски черни хълмчета на хоризонта. Хвърли поглед към посивялата глава на фигурата, след което го насочи покрай нея, над морето.
— Добър вечер, мила морска лейди — поздрави я. — Вечерта е приятна и вятърът в гърбовете ни е благоприятен. Какво повече можем да желаем?
Вслуша се в нейната застиналост сякаш му беше отговорила.
— Да. Добре е. И аз като теб съм облекчен да видя Уинтроу отново на крака. Нахрани се прилично, пи малко вино и много бренди. Реших, че един дълбок сън ще му се отрази добре, за да оздравее. И разбира се, възложих на Ета да бди над него. Това ни дава минутка-две насаме, принцесо моя. Сега. Какво би ти доставило удоволствие тази вечер? Спомних си една прекрасна стара история от Южните острови. Би ли искала да я чуеш?
Отвърнаха му единствено вятърът и водата. Отчаяние и гняв се разбунтуваха в него, но той не им даде гласност. Вместо това се усмихна любезно.
— Чудесно. Това е стара история, от времето преди Джамаилия. Някои казват, че в действителност е от Прокълнатите острови, разказана на Южните острови, които в последствие си я присвоили. — Той прочисти гърло, притвори очите си наполовина и заговори, като заразказва с думите на майка си и с гласа на разказвач. Както тя бе разказвала толкова отдавна, преди Игрот да ѝ отреже езика, прерязвайки думите ѝ завинаги.
— Някога, в онова далечно време толкова отдавна, имало една млада жена с остър ум, но малко богатство. Родителите ѝ били възрастни и след като починели, малкото, което имали, щяло да стане нейно. Това може би ѝ било достатъчно, но поради старческото си слабоумие, те решили да уредят брак за дъщеря си. Избраният от тях мъж бил земеделец, с голямо богатство, но без капка духовитост в себе си. Дъщерята отведнъж разбрала, че никога нямало да намери щастието с него, нито пък можела да го търпи. Тъй че Едрила, това било името ѝ, напуснала родители, къща и…
— Ерлида беше името ѝ, дръвнико. — Вивачия се обърна бавно, за да го погледне. Движението запрати ледени тръпки нагоре по гръбнака на Кенит. Тя се изви като змия, тялото ѝ — необвързано от човешки ограничения. Косата ѝ, станала внезапно смолисточерна, просветна със сребристи отблясъци. В златните очи, срещнали неговите, попаднаха слабите лъчи на корабния фенер и отразиха светлината обратно към него. Тя му се усмихна и устните ѝ се разтеглиха твърде широко, а зъбите, които му показа, изглеждаха едновременно по-бели и по-малки от преди. Устните ѝ бяха твърде червени. Животът, който се движеше сега в нея, искреше със змийска лъскавина. Гласът ѝ беше гърлен и муден. — Ако ще ме отегчаваш с хилядагодишна история, поне я разказвай правилно.
Дъхът му секна в гърлото. Започна да отговаря, но после се спря. Не казвай нищо. Накрай я тя да говори. Нека първо се издаде пред него. Впитият в него взор на съществото беше като острие, опряно в гърлото му, но той отказа да покаже страх. Направи всичко по силите си да срещне погледа ѝ, без да поглежда встрани.
— Ерлида — настоя тя. — И не беше земевладелец, а крайречен грънчар, на когото бе дадена. Мъж, който по цял ден оформяше с ръце мокра глина. Правеше тежки, груби грънци, годни само за събиране на отпадна вода и за нощни гърнета. — Тя се извърна от него, за да се загледа напред, над черното море. — Така се казва в историята. А аз я знам добре. Познавах Ерлида.
Кенит позволи на тишината да се разгърне, докато не изтъня и не стана по-опъната и от нишките на паяжина.
— Как? — дрезгаво попита накрая. — Как е възможно да си познавала Ерлида?