Тайната на забранената книга [bg]

Примигнах. Било е за мен? Не само че реликвата сигурно струваше абсолютно състояние на черния пазар, но Баронс също като мен беше Шийте зрящ и можеше да го използва, за да се предпазва, но щеше да ми позволи да го задържа?

— Наистина ли?

Той кимна.

— Подчинявай ми се, госпожице Лейн — каза той, — и аз ще те пазя жива.

— Нямаше да има нужда да ме пазиш жива — сопнах се аз, — ако не беше ме въвлякъл в тази каша.

— Ти сама се навря в тази каша, госпожице Лейн. Ти дойде тук, цялата невинност и глупост, и започна да питаш за Шинсар Дъб, помниш ли? Казах ти да си вървиш у дома.

— Да, това беше преди да разбереш, че мога да откривам важни за теб неща. Сега сигурно би ме вързал и би ме дрогирал, за да ме задържиш тук, ако се наложи — обвиних го аз.

— Вероятно — съгласи се той. — Но подозирам, че не бих имал никакъв проблем да намеря по-ефективни методи.

Изгледах го остро. Не се шегуваше. А аз не исках никога да разбера какви можеше да бъдат тези „по-ефективни методи“.

— Но като се вземат предвид всички онези, които те преследват, няма нужда да го правя, нали, госпожице Лейн? Което ни връща обратно там, където започнахме. Върви си в стаята и не излизай отново по никаква причина, докато не дойда за теб. Разбираш ли ме?

Мама казва, че смирението не ми е силна черта и е права. Да отговоря, щеше да вони на капитулация или най-малкото на примирение и въпреки че той беше спечелил точно тази битка, със сигурност не се налагаше да го признавам, затова се взрях надолу в копието в ледено мълчание. Острието блестеше като сребрист алабастър в ярко осветеното антре. Ако скъсях дръжката, щеше да е дълго само около стъпка. Върхът беше остър като бръснач, основата беше широка около десет сантиметра. Без съмнение щеше да се побере добре в най-голямата ми чанта, ако можех да измисля начин смъртоносният връх да не пробие дупка.

Когато погледнах отново нагоре, бях сама.

Баронс го нямаше.