Войните ги започват неудачниците [bg]

— Извинявайте, — момичето смутено се усмихна. — Случайно да знаете от къде мога да се обадя?

Човечецът я огледа, помисли дали си заслужава да отговори и завъртя неопределено глава:

— Там.

— Благодаря, извинете още веднъж.

— Добре, де, — търговецът окончателно и прости. — Само че трябва да си купиш карта за телефон ето там, в будката.

Такива апарати Марина виждаше за първи път. Обемистите сини кутии с блестящи метални копчета, дисплеи и купища сложни инструкции бяха ярък символ на новия свят. Клатейки глава, момичето тръгна срещу това достижение на цивилизацията, и веднага се сви от болка — нечия остра обувка се беше забила в голия пръст на крака и.

— Ох! — момичето приклекна.

— Извинете, — механично произнесе късо подстриган младеж.

Погълнат от мислите си, той изглежда, не беше забелязал към кого се обръща — към мъж или към жена. Марина се подразни от това:

— Не виждате ли около себе си?

Младежът спря, свали слънчевите очила и се обърна към младата жена:

— Какво?

— Трябва да сте по-внимателен!

Пръстът я болеше ужасно и вече беше започнала да се образува синина. Марина се разстрои съвсем:

— Вие дори не ме погледнахте! Боли ме!

Младежът виновно се усмихна:

— Извинявайте, бях се замислил и не ви забелязах. — Той премести малката си черна раница от дясната в лявата ръка и отново се усмихна. — Така по-добре ли е?

— Значително.

— Повярвайте ми, ще ви блъскат непрекъснато, и рядко ще се извиняват. Днес ви провървя, довиждане.

Младежът вдигна слънчевите очила и изчезна в тълпата.

Да разбере, как работят телефоните, се оказа не толкова сложно. Момичето намери в тефтерчето си необходимия номер, набра, и задъхвайки се от вълнение, помоли:

— Ако обичате, дайте ми Алик.

— Аз съм.

Какъв приятен баритон, отбеляза момичето и се представи:

— Аз съм Марина, нали помните, уговорихме се да дойда.

Слушалката замълча за момент, и момичето със свито сърце слушаше гнетящата тишина. Сърцето и удари един, два пъти, беше готово да изскочи от гърдите, а самата тя — да избухне в сълзи.

— Маринка? Разбира се, че помня. — Гласът на Алик стана много по-весел. — Кога пристигна?

— Току-що, звъня от гарата, Киевската…

— Прекрасно, — прекъсна я човекът. — Идвай при мене в студиото, на „Плющиха“.

— Къде е това?

— Съвсем близо. Ще минеш през Бородинския мост, после покрай дълга тухлена сграда и ще завиеш на дясно, там е „Плющиха“. Номерът на сградата…

— Къде е този мост? — неуверено попита момичето.