![Деца от кръв и кости [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/7/deca-ot-krv-i-kosti-bg-download.jpg)
Деца от кръв и кости [bg]
- Автор: Адейеми Томи
- Серия: Деца от кръв и кости #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542721437
- Переводчик: Надя Златкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Деца от кръв и кости [bg]». Краткое содержание книги:
„Феномен.“ Entertainment Weekly
„Следващото голямо нещо в литературата и киното.“ Ebony
„Една от най-големите дебютни книги за тийнейджъри тази година.“ Teen Vogue
Бутвам манерката в ръката й, но тя цъка възмутено с език. Грабва манерката, отива при работниците и се приближава до момичето в бяло.
— Пий — казва й тя. — Бързо. Преди търговецът ти да види.
Младата работничка не губи нито секунда. Пие жадно, без съмнение, наслаждавайки се на първите си глътки от дни. След като отпива, тя предава манерката на божника, окован пред нея. С нежелание подавам и другите две манерки.
— Толкова си добра! — прошепва робинята към Зели и облизва последните капчици вода от устните си.
— Съжалявам, че не мога да направя повече.
— Направи достатъчно.
— Защо сте толкова много? — питам аз, опитвайки се да не обръщам внимание на сухотата в гърлото си.
— Търговците ни изпращат тук заради арената — отговаря момичето и кимва към едно място отвъд глинената стена.
Отначало на фона на червените дюни и пясъчните хълмове не се вижда нищо, но като се вглеждаме, постепенно се появява един амфитеатър.
Небеса…
Никога не съм виждала по-огромна постройка. С очуканите си сводове и колони арената се простира на огромно разстояние в пустинята.
— Строите ли я? — сбърчвам нос.
Баща ми нямаше да одобри продадените за дългове работници да строят сграда като тази на това място. Пустинята е прекалено безплодна, хората, които могат да живеят тук, не са много.
Момичето поклаща глава.
— Състезаваме се там. Търговците казват, че ако победим, ще платят всичките ни дългове.
— Състезавате се?! — свива объркано вежди Зели. — За какво? За свободата си?
— И за богатство — намесва се работникът до момичето, докато по брадичката му се стича вода. — Достатъчно злато, за да се напълни цяло море.
— Не ни карат да се състезаваме заради това — прекъсва го момичето. — Благородниците са достатъчно богати. Те нямат нужда от злато. Искат реликвата на Бабалуайе.
— Бабалуайе? — питам аз.
— Богът на здравето и болестта — напомня ми Зели. — Всеки от боговете има реликва. Реликвата на Бабалуайе е охун есо айе, камъкът на живота.
— Той всъщност истински ли е?
— Просто мит — отговаря Зели. — История, която маговете разказват на божниците за лека нощ.
— Не е мит — казва момичето. — Аз съм го виждала със собствените си очи. По-скоро е обикновен, а не скъпоценен камък, но е истински. И дава безсмъртие.
Зели накланя глава и се навежда напред.
— Този камък… — Тя понижава глас. — Той как изглежда?
Глава двадесет и трета
Зели
Слънцето слиза надолу към хоризонта и арената се оглася от пиянски разговори. Въпреки че се спуска нощ, амфитеатърът е облян в светлината на фенерите, които висят по колоните. Промъкваме се сред множеството стражи и благородници, които изпълват издяланите в скалите трибуни. Аз се препъвам и се хващам за Тзеин за по-голяма сигурност, докато си проправяме път по изтритите от времето стъпала.
— Откъде са дошли всички тези хора? — промърморва Тзеин.
Той избутва двама косидани, облечени в мръсни кафтани. Въпреки че Ибейджи не може да се похвали с повече от няколкостотин жители, трибуните са изпълнени с хиляди зрители и учудващо голям брой от тях са търговци и благородници. Всички са се втренчили надолу към дъното на арената, обединени от вълнението заради предстоящите игри.
— Трепериш — казва Тзеин, когато сядаме.
Цялата ми кожа е настръхнала.
— Има стотици духове — прошепвам аз. — Толкова много хора са умрели тук.
— Сигурно е така, след като са го строили продадени на пазарите работници. Сигурно са умирали десетки наведнъж.
Кимам и отпивам от манерката, надявайки се да отмия вкуса на кръв в устата си. Каквото и да ям или пия, този метален вкус не изчезва. Около мен има прекалено много духове, заклещени в ада на апади.
Бяха ме учили, че когато хората от Ориша умират, благословените духове се издигат към алафиа — мир. Освобождение от болката на земята ни, състояние, което съществува само в любовта на боговете. Едно от свещените ни задължения като Жътвари е да насочваме изгубените души към алафиа, а в замяна те ни дават силата си.
Но духовете, натежали от грях или болка, не могат да се издигнат до алафиа, изобщо не могат да се издигнат над земята. Приковани към болката си, те остават в ападии преживяват отново и отново най-ужасните моменти от човешките си спомени.
Когато бях дете, подозирах, че ападие мит, удобна измислица като предупреждение за децата да не се държат зле. Но сега, като разбуден Жътвар, усещам мъката на духовете, непрестанната им агония, безкрайната им болка. Оглеждам арената и не мога да повярвам колко много духове са приковани в ада на ападисред тези стени. Никога не съм чувала за нещо подобно. Какво, в името на боговете, се е случвало тук?