Изтръгнати от корен [bg]

Смеховете им обаче замряха. Яздехме мълчаливо; чуваше се само приглушеното подрънкване на юздите, тихият тропот на копитата и тук-там по някоя прошепната дума. Конете даже вече не цвилеха; само гледаха дърветата с големите си, обрамчени с бяло очи. Всички чувствахме, че ни дебнат.

Каша яздеше до мен, навела глава ниско над шията на коня. Успях да протегна ръка и да уловя пръстите й.

— Какво има? — попитах меко.

Тя вдигна поглед от пътеката и посочи едно дърво в далечината — стар, почернял дъб, поразен преди години от мълния; от мъртвите му клони висяха мъхове и той напомняше на старица, разперила широките си поли в реверанс.

— Помня това дърво — каза тя, като отпусна ръка и се взря право пред себе си между ушите на коня. — И онзи червен камък, покрай който минахме, и сивия храст — всичко помня. Сякаш не съм излизала оттук. — Тя също шепнеше. — Сякаш изобщо не съм излизала. Не знам дори дали ти си истинска, Нешке. Ами ако просто пак сънувам?

Стиснах безпомощно ръката й. Не знаех как да я успокоя.

— Има нещо наблизо — каза тя. — Нещо пред нас.

Командирът я чу и се обърна.

— Нещо опасно ли?

— Нещо мъртво — отвърна Каша и сведе поглед към седлото си, стиснала здраво юздите.

Отпред просветляваше, пътеката под копитата на конете се разширяваше. Подковите им клопаха. Погледнах надолу и видях изронен калдъръм, скрит под мъховете. Когато отново вдигнах очи, потреперих: в далечината, между дърветата, ме гледаше призрачно сиво лице с огромно кухо око над широка квадратна уста: изтърбушена плевня.

— Свийте от пътя — нареди остро Змеят. — Заобиколете: от север или юг, няма значение. Само не минавайте през квадрата и не спирайте.

— Какво е това място? — попита Марек.

— Поросна — отвърна Змеят. — Или каквото е останало от нея.

Обърнахме конете на север, като си проправяхме път през трънаците и руините на бедните къщурки с хлътнали греди и пропаднали сламени покриви. Стараех се да не гледам в земята. Тя беше плътно покрита с мъхове и трева, а високите млади дръвчета, протегнати към слънцето, вече бяха разлистили корони и прецеждаха слънчевите лъчи на подвижни, танцуващи петна. Под мъха обаче имаше полузаровени форми, костелива ръка, подаваща се през шумата, бели пръсти, стърчащи от мекия зелен килим, които улавяха светлината и лъщяха със студен блясък. Погледнах към мястото, на което се е намирал селският площад и видях над къщите обширен, искрящ сребърен покров и чух далечния шепот на листата на дърво-сърце.

— Не можем ли да спрем и да го изгорим? — попитах шепнешком Змея, колкото можех по-тихо.

— Можем, разбира се. Ако използваме огненото сърце и веднага се върнем, откъдето сме дошли. Така би било най-мъдро.