Изтръгнати от корен [bg]
- Автор: Новик Наоми
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Екслибрис
- ISBN: 9786197115284
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изтръгнати от корен [bg]». Краткое содержание книги:
„Магията в тази книга е напълно правдоподобна и ти се струва, че и ти можеш да направиш заклинанията“. Урсула Ле Гуин, автор на Землемория
„Фантастична, вълнуваща, изпълнена с дълбока, тъмна магия…моментална класика“. Лев Гросман, автор на Магьосниците
„Да четеш тази книга е сякаш пак си намерил любим стар пуловер, познат и обичан“. Маги Стийвотър
„Омагьосваща във всички значения на тази красива стара дума“. Робин Хоб
— Добре, Соколе — каза принц Марек, щом всички се намерихме отново по седлата, и свали ръкавицата си. Върху най-горната фаланга на кутрето си имаше пръстен: нежна златна халка с малки сини скъпоценни камъни; женски пръстен. — Покажи ни пътя.
— Сложете палец над халката — нареди Соколът. После се наведе от коня си, убоде пръста на Марек със скъпоценна игла и го стисна. Върху пръстена падна едра капка кръв и обагри златото в червено, докато Соколът мърмореше търсещо заклинание.
Сините камъчета станаха тъмнолилави. Около ръката на Марек се събра виолетова светлина, която продължи да сияе, дори след като сложи отново ръкавицата си. Той вдигна юмрук пред себе си и го раздвижи: светлината се усилваше, когато го насочеше към Леса. Той ни поведе напред и конете един след друг прекосиха изпепелената ивица, за да навлязат в тъмната гора.
Лесът не беше същото място през пролетта, както през зимата. Чувстваше се оживяване и разбуждане. Кожата ми потръпна от усещането за дебнещи очи наоколо, когато ме докоснаха първите сенки на дърветата. Копитата на конете стъпваха глухо по земята сред мъх и шума; заобикаляха трънаците, които протягаха дългите си бодли към нас. Безшумни тъмни птици прелитаха, почти невидими, от дърво на дърво. Изведнъж ме обзе увереност, че ако бях дошла сама през пролетта, изобщо нямаше да стигна до Каша, не и без бой.
Днес обаче яздехме с трийсетина мъже до себе си, всичките бронирани и въоръжени. Те носеха дълги, тежки брадви, факли и чували със сол, както бе заповядал Змеят. Тези отпред сечаха шубраците и разчистваха пътеките. Останалите изгаряха храстите от двете страни и посипваха земята със сол, за да можем да се върнем по същия път, по който сме дошли.
Смеховете им обаче замряха. Яздехме мълчаливо; чуваше се само приглушеното подрънкване на юздите, тихият тропот на копитата и тук-там по някоя прошепната дума. Конете даже вече не цвилеха; само гледаха дърветата с големите си, обрамчени с бяло очи. Всички чувствахме, че ни дебнат.
Каша яздеше до мен, навела глава ниско над шията на коня. Успях да протегна ръка и да уловя пръстите й.
— Какво има? — попитах меко.
Тя вдигна поглед от пътеката и посочи едно дърво в далечината — стар, почернял дъб, поразен преди години от мълния; от мъртвите му клони висяха мъхове и той напомняше на старица, разперила широките си поли в реверанс.
— Помня това дърво — каза тя, като отпусна ръка и се взря право пред себе си между ушите на коня. — И онзи червен камък, покрай който минахме, и сивия храст — всичко помня. Сякаш не съм излизала оттук. — Тя също шепнеше. — Сякаш изобщо не съм излизала. Не знам дори дали ти си истинска, Нешке. Ами ако просто пак сънувам?
Стиснах безпомощно ръката й. Не знаех как да я успокоя.
— Има нещо наблизо — каза тя. — Нещо пред нас.
Командирът я чу и се обърна.
— Нещо опасно ли?
— Нещо мъртво — отвърна Каша и сведе поглед към седлото си, стиснала здраво юздите.
Отпред просветляваше, пътеката под копитата на конете се разширяваше. Подковите им клопаха. Погледнах надолу и видях изронен калдъръм, скрит под мъховете. Когато отново вдигнах очи, потреперих: в далечината, между дърветата, ме гледаше призрачно сиво лице с огромно кухо око над широка квадратна уста: изтърбушена плевня.
— Свийте от пътя — нареди остро Змеят. — Заобиколете: от север или юг, няма значение. Само не минавайте през квадрата и не спирайте.
— Какво е това място? — попита Марек.
— Поросна — отвърна Змеят. — Или каквото е останало от нея.
Обърнахме конете на север, като си проправяхме път през трънаците и руините на бедните къщурки с хлътнали греди и пропаднали сламени покриви. Стараех се да не гледам в земята. Тя беше плътно покрита с мъхове и трева, а високите млади дръвчета, протегнати към слънцето, вече бяха разлистили корони и прецеждаха слънчевите лъчи на подвижни, танцуващи петна. Под мъха обаче имаше полузаровени форми, костелива ръка, подаваща се през шумата, бели пръсти, стърчащи от мекия зелен килим, които улавяха светлината и лъщяха със студен блясък. Погледнах към мястото, на което се е намирал селският площад и видях над къщите обширен, искрящ сребърен покров и чух далечния шепот на листата на дърво-сърце.
— Не можем ли да спрем и да го изгорим? — попитах шепнешком Змея, колкото можех по-тихо.
— Можем, разбира се. Ако използваме огненото сърце и веднага се върнем, откъдето сме дошли. Така би било най-мъдро.