Изтръгнати от корен [bg]

Змеят не му обръщаше внимание. Сламките от сеното в ръцете му се удебелиха и се превърнаха в малка масичка с разкривени крака, малко над педя широка; после взе кожената кесия, която носеше със себе си и я отвори. Извади внимателно Призоваването, чиито златни букви блестяха под лъчите на залеза, и я положи на масичката.

— Добре — каза той, като се обърна към мен, — да започваме.

До момента, в който принцът и Соколът погледнаха към нас, не се бях замислила, че ще трябва да хвана ръката на Змея пред всички; пред очите им да слея магията си с неговата. Стомахът ми се сви като сушена слива. Стрелнах с поглед Змея, но на лицето му беше изписано преднамерено надменно изражение, сякаш изпитва съвсем слаб интерес към това, което правим.

Неохотно застанах до него. Очите на Сокола бяха вперени в мен и бях сигурна, че в погледа му, хищнически и пронизващ, има магия. Мисълта, че съм изложена на показ пред него, пред Марек, беше ужасна, още повече че там беше и Каша, която ме познаваше толкова добре. Не й бях казала много за онази нощ, за последния път, когато със Змея опитахме да направим заедно магия. Не можех да го облека в думи, а и не желаех да мисля за това. Но не можех да откажа: не и когато Йежи танцуваше на веригите си като онази играчка, която татко ми беше издялал някога отдавна — смешно дървено човече, което подскачаше и правеше салта между две пръчки.

Преглътнах и сложих ръка върху корицата на Призоваването. Отворих я и двамата със Змея зачетохме заедно.

Чувствахме се сковано и неловко един до друг, но магиите ни се сляха, сякаш вече знаеха пътя и без нас. Раменете ми се отпуснаха, аз вдигнах глава и си поех дълбока, доволна глътка въздух. Не можех да спра. Не ме интересуваше, ако ще и целият свят да ме гледаше. Призоваването течеше наоколо спокойно като река; гласът на Змея беше вълнист напев, който аз пълнех с водопади и скачащи рибки, а светлината край нас грееше ярка и сияйна като ранен изгрев.

От лицето на Йежи ни гледаше Лесът и ръмжеше с беззвучна омраза.

— Действа ли? — попита принц Марек. Не чух отговора. Йежи беше изгубен в Леса също като Каша, но се беше предал: седеше прегърбен до ствола на едно дърво, протегнал окървавените си крака пред себе си, отпуснал челюстта си и свел празен поглед към ръцете в скута си. Повиках го, но той не помръдна.

— Йежи! — извиках аз. Той вдигна апатично глава, погледна ме вяло и отново я отпусна.