Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— „Принцесо“? — попита леко несигурно.

Жената пред нея вдигна надменно вежди и отвърна:

— Такава си, нали? Тук не може да пристъпи никой, освен предопределените. В предсказанието се казва, че в нощта на второто слънцестоене след Танца на самодивите, през годината на голямата суша, Принцесата ще дойде в царството на зимата да потърси начин да спаси народа си.

Тарина трепна и се олюля. Сега си спомни, разбира се. Преди две години лятото бе толкова горещо, че земята се напука. Затова съветницата на майка й — някои твърдяха, че освен лечителка, е и вещица, но това в действителност нямаше значение, защото думите й бяха мъдри и винаги на място — проводи шестнайсетгодишната тогава Тарина на самодивското сборище. Поръча й да влезе смело в кръга, в който те танцуваха, покрити само с дългите си до земята коси, и да посрещне с тях утрото. Не помнеше много… само, че бе светло като ден, тревата галеше краката им, докато безшумно се носеха по обляната в лунна светлина поляна насред гората, а наоколо се стрелкаха светулки. Бе ароматна нощ, която се разпука в розовозлатиста утрин, и когато слънцето изгря, освети… капчици роса. Тарина намокри с пръсти пресъхналите си устни и погледна с надежда последната останала на поляната самодива — приказно красиво русо момиче, което не изглеждаше по-голямо от нея. То протегна ръце напред и тя ахна — в дланите й проблясваше вода. Събрало бе росата и сега в нея се отразяваше слънцето. Мълчана вода. Онази, по която се гадае.

— Ще има още суша. И глад и болест ще сполетят хората. Ще дойде студ и мрак… — Шепата вода се накъдри и разтрепери, а после отрази вместо изгряващото слънце, ослепителнобяла земя и почти черно небе.

Гледката, която виждаше в момента.

Не. Истината, която беше в момента.

В онази утрин приклекналата пред нея самодива вдигна лице и впери очите си — сини, невиждащи — в нейните.

— Не се отказвай. Следвай знаците. Ще ти помогнат… ще има винаги някой край теб. Не се страхувай. Не се отказвай. Можеш да победиш зимата.

Тогава бе решила, че чува безсмислици. Лятото бе в разгара си, толкова жежко и ярко, че въздухът трептеше от горещина, посевите изсъхваха, непокарали, и дори насекомите нямаха сили да летят. Всички приветстваха застудяването, а когато следващата година дойде още по-гореща и безплодна, зимата им изглеждаше като мечтана благословия.