Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Преди много, много време, поне няколко хилядолетия, Уестланд не беше земя, покрита със сняг, а земя, покрита с мир, просперитет и щастие. Златната епоха. Абсолютна. Перфектна. Скучна. От всичките помпозни глупаци, които живееха тогава, най-противни бяха Гилдията на Ловците на Дракони. Те владееха три четвърти от Уестланд и всички ги обичаха. Никой не оспорваше властта им. И само защото пазеха земята от драконите. Не можех да ги понасям повече. Аз едва успявах да свържа двата края, тънейки в забрава, докато те се носеха на крилете на техните зверове високо в небесата. С какво убийството на дракони е допринесло за медицината, науката, изкуството? С нищо. Това не беше епоха на просперитет, а на застой. Те дърпаха човечеството назад, към времената на варварството, когато начело е стоял онзи, чиито ръце погубват зверовете и пазят племето. Това трябваше да спре. Аз призовах първичните магични сили, чиято мощ е толкова невероятна, че дори драконите ги избягват. С тяхна помощ доведох вечната зима, която покри Уестланд. Драконите напуснаха, прогонени от студа и древната магия. Гилдията се разпадна и Уестланд потъна в хаос. С времето се научих как да извличам енергия от собственото си заклинание. Научих се как да удължавам живота си с помощта на първичните сили. Научих се на търпение. И когато хаоса се уталожи, аз поех властта. Превърнах се в лорд Блекторн, повелител на Уестланд. Станах полковник Абърнати, лидер на войската. Бях навсякъде и всичко и всеки ми се подчиняваше. И в началото усещането бе страхотно! Невероятно! Неописуемо! Сатирите, които загубиха всичко, когато горите им погинаха във вечната зима, аз превърнах в слуги на расата, предопределена да господства над останалите — човешката. А аз господствах над нея. С времето обаче този опияняващ ефект се изгуби и остана само скуката. Единствено игрите, които играех с вятъра ми доставяха удоволствие. Въпреки всичките ми опити да го предотвратя, бе настанала втора епоха на застой. Тогава намерих Фарадей. В будния му ум видях надежда, а в плановете му за бунт бягство от застоя. Аз те създадох и изградих лъжата, която ти наричаш живот. Аз пратих наемниците при теб, за да отидеш при Фарадей. Неговите шпиони са мои агенти. Аз подхвърлих идеята за сатирите като армия в ума ти, за да я предложиш на Фарадей. И после аз убих сатирите, за да влея масло в огъня и да превърна малките партизански групички в една единна, обединена армия. Защо? Защото сега те са събрани тук. И те ще вкусят предателството от един от своите. Да, те ще победят в битката. Ще понесат тежки загуби, но ще убият злия магьосник. Или поне така ще си мислят. Аз ще махна заклинанието и зимата ще изчезне. Но мирът, който ще последва, ще е неспокоен. Предателството ще остане завинаги в умовете им и нестабилния им съюз, изграден върху него, ще страда от това. Ще избухне война, дълга и кървава. А войните никога не са скучни. Най-големия прогрес, който някога сме постигали, е дошъл във времена на война. И не си мисли, че можеш да ме спреш, защото вече е късно. Докато аз ти разказвах тази история, ти беше зает. Отвори очи, Гавин…