Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Не знаеше колко дълго е вървяла — не можеше да се ориентира по слънцето — но когато вдигна поглед към планината пред себе си, стреснато спря. Имаше чувството, че не просто не се е приближила; като че бе дори по-далеч от преди. Чуваше воя на вятъра… сега към него се примеси и един зловещ, подигравателен кикот. Не се и съмняваше чий е. Усещаше да я наблюдават нечии очи, вероятно повече от един чифт. Внезапно я побиха тръпки. Нима вещицата знаеше нещо, което не й бе казала?

Тръсна глава и ускори ход. Нямаше намерение да се предаде толкова лесно. Очите продължаваха да я следват, по някое време й се стори, че забелязва ниски тъмни сенки да се плъзгат в сумрака край нея. Не им обърна внимание. Без да е сигурна защо точно, изпитваше увереност, че не могат да й навредят. Защо не се приближаваше проклетата планина?!

Спря отново, когато се убеди, че ще й трябва нов план. Нямаше смисъл да продължава така — целта й изглеждаше все така далечна, ако не и повече. Помисли си, че докато тя си губи времето тук, хората й страдат в безводната, изгорена от слънцето пустиня, в която бързо и сигурно се превръщаха земите й. Дали не трябваше все пак…

— Защо спря? — разнесе се край нея острият, подигравателен глас на вещицата. — Схвана ли вече, че няма как да стигнеш сама?

Не я виждаше, но усещаше присъствието й. Трябваше да действа предпазливо, ако искаше изобщо да постигне нещо.

— Какво е това място? Защо не мога да се добера до планината?

— А-а-а, значи сега искаш да стигнеш до планината, така ли? Да не би да си промени решението?! — Притежателната на гласа изникна като че от нищото и застина точно пред нея.

— Именно — потвърди Тарина бързо и спокойно. — Просто няма да го направя, защото ти си ми казала или защото имаш зъб на Лятната фея.

Вещицата присви очи подозрително и я измери от глава до пети. Тарина отвърна внимателно на погледа й. Разбира се, нямаше нужда да й казва, че възнамерява да се измъкне от тук по възможно най-бързия начин и да зареже цялата идиотска история в мига, в който й се удаде удобен случай. Щеше да се справи с проблема, без да убива змейове и да се намесва в свадите между господарките на лятото и зимата. Може би щеше да се обърне за помощ към съседите си… принц Барно и майка му отдавна правеха намеци, че с удоволствие биха заздравили връзките между двете царства. Дошъл бе моментът да покажат колко искрени са намеренията им.

На глас обаче заяви само:

— Говоря сериозно. Впрочем, принцесите не лъжат — за разлика от вещиците. Нима не го знаеше?

Вещицата се намръщи, но не пожела да покаже, че съществуват неща, неизвестни дори на нея. Вместо това повдигна заострената си брадичка и запита пискливо и злорадо: