Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— И какво точно смяташ да правиш в такъв случай?

— Ами, очаквам да ме изведеш от тук, да ме върнеш у дома, да ме въоръжиш и да ми обясниш как точно да убия змея.

Вещицата се залюля на пети във въздуха пред нея и се разкикоти толкова силно, че сивата й коса се развя зад гърба й като странно покривало.

— Заб-ра-ви! Ще ти помогна само с придвижването, от там нататък се оправяш сама. Ах, да — и никакво връщане у дома, преди да довършиш змея!

Тарина сви устни, но не посмя да възрази. Не бе в позиция да спори или да изисква. След миг обаче, когато видя съществото, появило се като че изпод земята в краката им, й се прииска да го бе направила. Ниско, черно и космато, то приличаше на нескопосана кръстоска между плъх и куче. Грозното му маймунско лице се кривеше, все едно бе изяло нещо много горчиво, червените му очи налудничаво се стрелкаха между двете им, а между дългите, извити жълтеникави зъби бе провиснал отвратителен сиво-син език, който изглеждаше обложен с някаква невъобразима гнусотия. Тя едва се сдържа да не изпищи, досетила се, че вижда една от сенките, които я следваха по-рано.

— Това е Пук — обяви вещицата. — Пук е горски дух. Той ще те отнесе до Сивата планина… сама няма да стигнеш и след хиляда години!

Разхили се отново на нещо свое си, след което рязко махна с ръка и нареди:

— Хайде, качвай се! Какво чакаш?

Тарина невярващо изгледа първо нея, после ужасното същество в краката й и инстинктивно отстъпи назад. Съществото изръмжа. Тя направи още една крачка назад, вещицата се разкикоти още по-силно… и неочаквано дори и за себе си, принцесата се ядоса. Пристъпи към плъхокучето, перна го по носа, подбра полите на нощницата си и го възседна. Съмняваше се, че ще я издържи, но с учудване установи, че не само няма опасност да се строполи под нея, ами и всъщност гърбът му е доста удобен. Намести се и здраво сграбчи сплъстената козина на врата му.