![Пурпурно небе [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/8/purpurno-nebe-bg-download.jpg)
Пурпурно небе [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пурпурно небе [bg]». Краткое содержание книги:
Върколак дебне в оживен град в Средния Запад. В непозната вселена на другия край на космически портал, древните богове се подготвят да се противопоставят на идването на Вречения войн.
Всички се стремят да се сдобият със седемте магически скъпоценни камъка.
Седем ключа към властта.
Седем повика за война.
— Да ти призная, младежо — каза Хоузи, — при повечето пътища е така. Но съвсем не при всички.
— Аз… нищо не разбирам.
— Нали знаеш, че по някои от Скритите Проходи може да се върви само в едната посока, а те могат да бъдат наречени пътища. Времето пък, колкото и да бърза или да се бави, препуска или забавя скорост само в една посока.
— И винаги ли трябва да бъде така?
Ако въпросът не беше глупав, тогава бе такъв, че Валин нямаше да успее да схване смисъла на отговора. Както и да е, Хоузи проявяваше удивително търпение с бавните реакции на Валин, както и с тези на Иън, и щом младежът са замисли над това явление, веднага му стана ясно, че Хоузи не бе свил отчаяно или безразлично рамене, както Иън с удоволствие би постъпил.
— Никой не е в състояние да надбяга времето. Вие знаете ли приказката за Аса-Тор и посещението му при Утгарда-Локи?
— Локи ли? — Очите на джуджето се разшириха.
— Не, не, не става въпрос за Лисичия брат — по това време Локи и Хонир пътували с Тор. Аз говоря за Утгарда-Локи, той бил гигант, който една вечер забавлявал тримата в пещерата си.
Яденето и пиенето преминали в надприказване и хвалби, нали не забравяте, че говорим за Аса-Тор, а той винаги е имал прекалено голяма уста — достатъчно, че да нервира домакина.
Затова той накарал един червенокос мъж да предизвика Локи, да си премерят силите в яденето; предизвикал Аса-Тор да повдигне котката си; накарал саката старица да се надбягва с Хонир. Тримата аезирци загубили състезанията, защото червенокосият мъж бил самият Огън, а никой не е в състояние да изяде повече от огъня; котката всъщност била стомахът на Уробурос, Червеят на света, а дори самият Тор не бил в състояние да повдигне света, докато сакатата старица се оказала Времето и никой, дори бързоходец като Хонир, не бил в състояние да надбяга времето, нито дори да го накара да се върне, макар и крачка назад.
Както обикновено, докато Хоузи разказваше някоя приказка, времето минаваше по-бързо и по-приятно и въпреки че бе в доста напреднала възраст и куцаше, това че говореше, докато вървеше, така и не го забави. Вчера, разказът за бягството на Хонир им запълни времето от закуската чак до обяда, а подробната му приказка за Бойн и Сьомгата на Знанието ги отведе чак до мястото, където вдигнаха лагер, за да пренощуват, а ето че сега разказът за посещението на Тор при Утгарда-Локи ги отведе напред по пътя чак до жилището на маркграфинята, което стоеше като страж и сякаш охраняваше пътя към селото.
Това, което приличаше най-много на странноприемница в селото, бе ловната хижа на маркграфинята, дълга колиба със сламен покрив, напълно заобиколена от нещо като тераса, която щеше страхотно да отива някъде на брега на езерото Бемиджи, ако не бяха зелените лози, които Иън знаеше, че са резбовани по колоните, а не са истински, защото бяха окичени със златни листенца. Високите прозорци бяха скрити от дървени кепенци, а вратите — препречени така, че да не се влиза. Единственият знак, че мястото е обитавано, личеше по виещия се дим от една напълно обикновена кирпичена постройка отзад.
Това бе твърде неприятно. Ако някой от двора на маркграфинята бе в резиденцията, можеха да поискат подслон за през нощта или пък да използват името на Иън, за да се сдобият с коне. Въпреки че селото се оказа по-голямо, отколкото се говореше, едва ли щеше да се намери конюшня, пълна с животни, които спокойно да чакат пристигането на пътници, които да ги купят или вземат под наем.
Много лошо. Така щеше да…
Мислите му бяха прекъснати от ритмичното трополене на конски копита някъде в далечината, което се приближаваше с всяка изминала минута. Валин се спусна без капка колебание към шубраците отстрани на пътя. Презрамките на раницата му се закачиха на някакъв клон, а той светкавично се освободи и изчезна от слисания поглед на младежа, като единственото доказателство, че е бил с тях, оставаха трепкащите листа и клонки.
Хоузи се усмихна извинително.
— Синовете на вестрите не са сред най-смелите създания на света, но аз, въпреки това, ги обичам.
Иън изсумтя.
— Валин бе събрал достатъчно смелост, за да дойде в Хардуд без предварителна подготовка и без никой да го чака, въпреки че бе лошо ранен.
— Точно така. — Хоузи остави раницата на голата земя край пътя и се облегна на тоягата.
Иън сви рамене и също остави раницата си на земята и леко разхлаби ефеса на Убиеца на гиганти в ножницата, за да му е подръка. Не че щеше да успее да направи кой знае какво, ако се изправеше срещу отряд войници, но Огненият Херцог го бе научил, че има моменти, когато просто трябва да си придадеш наперен вид, другите веднага се връзваха, а на теб не ти струваше абсолютно нищо.