В капана на времето [bg]

— Прекрасно, прекрасно! Истинско великолепие!

— Да, великолепие!

Гласовете на четиримата бяха пронизителни като стърженето на ръждив пирон, изтръгван от дърво. За разлика от тях, гукането на гълъба на няколко крачки от носа ми беше тихо и сочно и се превърна от лек тътен в свирукане, когато изду гърди и се поклони няколко пъти пред любимата си, която обаче не се впечатли.

Погледнах над тях към облечения в аквамарин придворен, който бързаше назад, за да вземе дантелена кърпичка, лукаво хвърлена като примамка от някоя от придружителките му.

— Дамите го наричат „Наденицата” — отбелязах аз. — Чудя се защо?

Джейми изсумтя сънливо и отвори едно око да го погледне.

— О, Наденицата. Защото не може да си държи оная работа в гащите. Нали се сещаш… дами, лакеи, придворни, пажове. Кученца също, ако вярваме на слуховете — добави той, присвил очи след аквамарина. Той тъкмо приближаваше към дама, която придържаше към щедрия си бюст пухкаво бяло същество. — О, това е опасно. Не бих рискувал моята наденица с тази лаеща твар.

— Твоята наденица ли? — попитах развеселена. — Чувала съм да го наричат с разни имена, а янките му казват „чеп”.

Джейми се засмя и се протегна доволно на слънцето. Примигна веднъж-дваж, преобърна се и ми се усмихна отдолу.

Погалих го по косата над челото и го целунах между очите.

— Защо мъжете все му измислят имена? Джон Томас, например. Или Роджър. Жените не го правят.

— Така ли? — изненада се той.

— Разбира се, че не. Все едно да нарека носа си Джейн.

Гърдите му се надигнаха от смях. Аз се претърколих над него, наслаждавах се на солидното присъствие под мен. Притиснах бедра към неговите, но пластовете на проклетите фусти осуетиха всичко.

— Твоята не се вдига и не пада от само себе си, не своеволничи — каза Джейми. — Доколкото знам, де — добави с извита вежда.

— Не, не го прави, слава богу. Чудя се дали французите не наричат своите „Пиер” — добавих, защото зърнах едно преминаващо конте със зелен кадифен жакет.

Джейми избухна в смях, който прогони гълъбите от форзицията. Те се разпърхаха възмутено, сипейки сиви перца по пътя си. Пухкавото бяло кученце, доволно да се поклаща в ръцете на собственицата си, се събуди внезапно, готово да изпълнява задълженията си. Скочи от топлото си гнездо като топка за пинг-понг, впусна се в ентусиазиран галоп след гълъбите и се разлая. Дамата изпищя след него.

— Отде да знам, сасенак — каза Джейми, който вече се беше съвзел и бършеше сълзите от очите си. — Чувал съм само един французин да го нарича Жорж.

— Жорж! — възкликнах достатъчно силно, за да привлека вниманието на малка групичка придворни. Един от тях, нисък, но енергичен индивид с драматичен черен жакет на бели мотиви, помете земята пред краката ми с шапката си. Едното му око още беше подуто и на носа му имаше оток, но стилът му бе останал непокътнат.

— На вашите услуги, мадам.