В капана на времето [bg]

Разходката сред подрязаните декоративни храсти и фонтани на дворцовата градина също възвърна самочувствието ми. Повечето дървета още бяха голи, но денят беше неочаквано топъл за късния март и ароматът на разтварящите се пъпки по клонките бе силен и свеж. Почти се усещаше как сокът се надига по стволовете на огромните кестени и тополи, които опасваха пътеките и заслоняваха стотици бели мраморни статуи.

Спрях до една на полугол мъж с чепки грозде в косите и флейта на устните. Голяма коза лакомо похапваше от чепките, които се спускаха от мраморните дипли на одеждата му.

— Кой е този? — попитах аз. — Пан?

Джейми поклати усмихнат глава. Беше облечен със стария си килт и износено, удобно палто, но с тях ми изглеждаше по-хубав от всички придворни, които ни подминаваха на шумни групички.

— Не, мисля, че тук има статуя на Пан, но не е тази. Тази е от Четирите хумора на човека.

— Е, наистина изглежда хумористична — казах аз и погледнах ухиления приятел на козата.

Джейми се засмя.

— И си лекар, сасенак! Не такъв хумор. Не знаеш ли за четирите хумора, които съставляват човешкото тяло! Единият е кръвта — той посочи към свирача на флейта, после надолу по пътеката, — а там е Меланхолията. — Тя представляваше висок мъж с нещо като тога, който държеше отворена книга. — Ето там е Жлъчката — гол мускулест младеж, който определенo беше силно разгневен и гледаше без капка жал мраморния лъв, понечил да го захапе за крака, — а това е Флегмата.

— Моля? — Флегмата представляваше брадат господин с нишка, беше скръстил ръце на гърдите си, а в краката му имаше костенурка.

— Хм.

— Лекарите от твоето време не изучават ли хуморите? — попита любопитно Джейми.

— Не. Ние си имаме бацили.

— Наистина ли? Бацили — превъртя думата на езика си с шотландско завалване, което я направи много зловеща. — Бацинили. И как изглеждат те?

Обърнах се към изображението на Америка, напращяла мома с пола от пера и переста украса на главата. В краката ѝ имаше крокодил.

— Ами от тях няма да излязат такива живописни статуи — отвърнах аз.

Крокодилът в краката на Америка ми напомни за магазина на мастър Раймон.

— Наистина ли не искаш да ходя пак при мастър Раймон? Или просто не искаш да си пробивам зърната?

— Определено не ща да си пробиваш зърната — отсече той, хвана ме за лакътя и ме подкара напред, за да не би да получа нежелано вдъхновение от голите гърди на Америка. — Но не искам и да ходиш при него. Носят се слухове.

— За всеки в Париж се носят слухове — отбелязах аз — и се обзалагам, че мастър Раймон ги знае до един.

Джейми кимна, косата му блестеше на слабото пролетно слънце.

— Предполагам. Но мисля, че ще науча всичко необходимо в кръчмите и салоните. Говори се, че мастър Раймон е в центъра на един определен кръг, който не е от симпатизанти на якобитите.

— Така ли? А какви са?