Зовът на барабана [bg]

Бях носила златната халка близо трийсет години; спомен за положените брачни клетви, забравени, подновени и накрая отхвърлени. Спомен за брак, за семейство; за голяма част от живота ми. Последната следа от Франк — когото, въпреки всичко, бях обичала.

Джейми не каза нищо, само хвана лявата ми ръка и я стисна, като леко галеше кокалчетата ми с палец. Аз също мълчах. Въздъхнах дълбоко и обърнах лице към кърмата; дърветата по брега трепереха в очакване от надигащия се вятър, листата шумоляха така силно, че заглушаваха шума от преминаването на баржата.

Една малка капка падна на бузата ми, но аз не помръднах. Ръката ми висеше безжизнена и бяла в неговата, изглеждаше странно крехка; беше шокиращо да я видя такава.

Винаги бях обръщала голямо внимание на ръцете си; по един или друг начин. Те бяха моите инструменти, моят начин за допир, съчетаващи нежност и силата, с която лекувах. Притежаваха красота, на която се възхищавах някак разсеяно, но това бе красотата на силата и компетентността, именно способността им ги правеше възхитителни.

А същата тази ръка сега, бледа и с дълги пръсти, с леко щръкнали кокалчета беше странно гола без пръстена, и все пак бе все още моята ръка. Но докато лежеше в много по-голямата и по-груба длан, изглеждаше малка и крехка.

Ръката му ме стисна по-силно и впи сребърния пръстен към плътта ми, напомняйки ми какво ми е останало. Вдигнах юмрука му и го опрях до сърцето си в отговор. Заваля, на едри капки, но и двамата не помръднахме.

Дъждът се изсипа на порой, като пелена над баржата и брега, трополеше силно по листата, палубата и водата, създавайки временна илюзия за затворничество. Стичаше се хладен и мек по кожата ми, балсам за раните от страха и загубата.

Внезапно се почувствах ужасно уязвима и едновременно с това в пълна безопасност. Но пък… аз винаги се чувствах така с Джейми Фрейзър.