Зовът на барабана [bg]

Лек приятен бриз играеше по палубата, изсушаваше лепкавата пот по лицето ми и развяваше крайчетата на косата на Джейми. Виждах малката вертикална бръчка между веждите му и наклона на главата му, който показваше, че мисли за нещо.

Нищо чудно. С един удар бе лишен от богатството си — потенциалното богатство — и вече всичките ни провизии се изразяваха в чувал боб и използвано медицинско сандъче. А колкото до желанието му да не се появим като просяци пред вратата на Джокаста Камерън — то нямаше как да се осъществи.

Гърлото ме болеше заради него, жалостта заменяше раздразнението. Не ставаше дума само за пострадалата му гордост, а и за ужасната бездна в тази неизвестна територия, наречена „бъдеще“. Бъдещето и преди беше неясно, но всички мъчителни въпроси бяха облекчавани с успокояващото знание, че ще имаме пари, за да постигнем целите си, каквито и да се окажеха те.

Дори това пътуване на север беше нещо като приключение, когато знаехме, че притежаваме цяло богатство, без значение дали можехме да го похарчим. Никога не се бях смятала за човек, който държи много на парите, но след като така жестоко ни отнеха усещането за сигурност, получих внезапен пристъп на световъртеж, сякаш падах в дълбок и тъмен кладенец, неспособна да се спра.

А какво ли му беше на Джейми, който носеше отговорност не само за себе си и за мен, но и за още толкова много животи? Иън, Фъргъс, Марсали, Дънкан, хората от Лалиброх. Дори проклетата Лери. Не знаех да се смея ли, или да плача, като си спомних за парите, които Джейми ѝ изпрати; сега онова отмъстително създание беше много по-добре от нас.

При мисълта за отмъщение усетих ново пробождане, което прогони всички по-малки страхове. Джейми не беше особено отмъстителен — за шотландец, — но нямаше планинец, който да претърпи загуба и просто да се примири с нея; загубата не само на богатство, но и на чест. Какво ли беше готов да стори заради това?

Джейми се взираше в тъмната вода, стиснал устни; дали отново виждаше онова гробище, където, заради породената от алкохола сантименталност на Дънкан, се съгласи да помогне на Бонет да избяга?

Със закъснение ми хрумна, че финансовите аспекти на това бедствие вероятно още не са стигнали до съзнанието на Джейми — той бе зает с много по-горчив размисъл; именно той беше помогнал на Бонет да избегне бесилото и го освободи, за да напада невинните. Колко ли хора още бяха пострадали заради това?

— Не се обвинявай — казах и докоснах коляното му.

— А кого да обвинявам? — попита тихо, без да ме поглежда. — Знаех що за човек е. Трябваше да го оставя на съдбата, която си беше заслужил, но не го направих. Бях глупак.