Колелото на Осхайм [bg]

— Ще бъдете ли така любезни да ни оставите за малко насаме с внук ми? — Гариус повиши глас, за да го чуят в цялата зала. Остатъците от двора му започнаха да се придвижват към вратата. — Ти също, Мери. — Мери беше най-старшата от болногледачките му, едра матрона, която, изглежда, се мислеше за незаменима. — И, господа… ако обичате. — Той кимна на гвардейците около себе си. — Всичките ми стражи.

Капитанът се приближи с тежък тропот на ботуши по полирания под.

— Наместнико, нашето място е до вас, да ви пазим.

— Ако умра във ваше отсъствие, принц Джалан да бъде понижен до селяк. Ето, сега би трябвало да съм в достатъчна безопасност, нали?

Капитанът на стражата се намръщи. Думата „но“ напираше да се откъсне от устните му.

— Чу какво казах — каза Гариус.

След пет минути, след като стражите бяха проверили и препроверили всяко тъмно ъгълче, останахме сами.

— Надявах се да заваря тук Червената кралица — каза Лунтар. — Сега изглежда, че ще трябва да я последвам до Слов.

Преглътнах очевидната подигравка, че е трябвало да предвиди това обстоятелство. Той без съмнение се беше месил в съдбата на баба в миналото и по този начин се беше лишил от нови видения за бъдещето ѝ. Или пък Мълчаливата сестра я пазеше от подобни предсказания.

— Кога трябва да тръгваш? — Денят преди пристигането му би ме устройвал. Все още намирах Лунтар за дълбоко смущаващ; възпалената му обгорена плът настояваше за някаква реакция и фактът, че не можех да изтръгна такава от него, предизвикваше у мен нещо много близко до болка. Мълчаливата сестра бе погледнала толкова далеч в светлото ни бъдеще, че беше ослепяла с едното око. Лунтар беше погледнал дори по-далеч и беше обгорен от глава до пети от видяното. Ако човек слушаше Гариус, някъде не много далеч пред нас невъзможната яркост на хиляда Строителски слънца поглъщаше бъдещето на всички ни.

— Ще тръгна веднага щом приключим с разговора си тук — каза Лунтар. — Пътят е дълъг за пешеходец, а никой кон не би ме носил.

— Я кажи… — Хвърлих поглед към Гариус и той ми махна да продължавам. — Я кажи, това бъдеще, което те е изгорило и което казваш, че иде — то ли е краят, от който се страхува Червената кралица? Гибелта, на която са ни обрекли Строителите, когато са използвали своята наука и са променили света? — Опитах се думите ми да не звучат като обвинение, но всъщност бяха. Лунтар и тези като него разпукваха реалността от поколения, тласкайки ни към ръба, докато извличаха все повече и повече магия от тъканта на света.

Гариус кимна с тежката си глава. Взорът му падна върху куба от бяла пластимаса в скута му — кутията с призраци, която му бе дал Лунтар.

— Нищо ли не можем да направим? — попитах. Просто някое безопасно място, на което да избягаме, би било хубаво.

Лунтар допря длани до лицето си и ги плъзна нагоре към челото си, сякаш избутваше някаква умора.