Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

Мама се вцепени. Това беше по-страшно от истерията й преди малко.

За миг и аз се заковах на място. После започнах да събирам шоколадовите парченца от пода. Напълних цяла шепа и като не знаех какво да ги правя, ги пъхнах обратно в пакета. Стоях там като някой идиот и чаках майка ми отново да се превърне в човешко същество.

- Изяж ги - рече тя.

- Какво?

- Изяж ги. Нали ги искаше? Изяж ги. Събери всички и ги изяж. Те са твои. Всичките. Да не съм видяла нито едно парче на пода.

Наведох се и започнах да събирам чипса, като пъхах всяко парче в устата ми. Ако пропуснех някое, мама ми го посочваше. Дори подритна две късчета към мен и ми заповяда да изям и тях.

Вече наистина ми се повдигаше.

Накрая на пода не остана нито парче. Пликът бе около една четвърт пълен.

- Изяж ги - процеди майка ми.

- Мамо, не мисля, че мога - изхленчих.

- Изяж ги! - повтори тя.

Имах чувството, че ще повърна, но мама ме ужасяваше. Не зная защо. Дори вече не крещеше. Беше все едно да говориш на ледена висулка. Стоеше там абсолютно неподвижна и ме наблюдаваше, докато преглъщах с мъка парче след парче чипса. Помислих си: Това не е моята майка. Някакво странно създание е обсебило тялото ù.

После ми хрумна, че ако повърна отгоре й, това може да я извади от вцепенението й, но се сдържах.

- Дай ми плика! - каза тя, когато най-после погълнах и последното шоколадово парче. Подадох й го. -Добре - кимна. - Това беше храната ти за днес и за утре. В четвъртък можеш да дойдеш да вечеряш с нас.

- Мамо! - изкрещях. - Това беше само някакъв шоколадов чипс.

- Пазех го за рождения ден на Мат - рече тя. - Няма да му кажа, защото вече няма как да получи десерт за рождения си ден. Не очаквам и ти да му кажеш. Но ти изяде достатъчно за четирима души, така че ще пропуснеш четири яденета. Може би тогава наистина ще разбереш колко е важна храната.

- Съжалявам - промълвих. Бях забравила за празника на брат ми, който бе след няколко дни. Но нима това вече имаше някакво значение? - Не можеш ли да направиш нещо друго за рождения му ден?

- Постъпката ти беше много грозна - заяви мама. Вече звучеше почти като преди или поне като жената, която опознах през последните няколко месеца. - Не мога да позволя ти или братята ти да идвате тук и да ядете каквото ви скимне. Храната трябва да стигне за всички ни, при това максимално най-дълго. Защо не можеш да го разбереш? Какво ще стане, ако решиш да влезеш и да изядеш цяла консерва с компот от праскови? Или със зелен боб? Зная, че си гладна. И аз също. Но единственият шанс, за да оцелеем, е, ако сме много, много внимателни. Може би след два месеца нещата ще се оправят. А може да е нужно повече време. Ако не мислим за бъдещето, няма за какво да живеем, а аз няма да позволя подобно нещо.

- Съжалявам - повторих. - Повече никога няма да правя така. Обещавам.

Тя кимна.

- Наясно съм, че не си лошо момиче, Миранда. Зная, че е било миг на безразсъдство. И ме боли, че трябва да те накажа. Но бях съвсем сериозна и няма да се отметна. Ще можеш да ядеш чак в четвъртък вечерта. Няма да умреш дотогава. Погълна достатъчно калории за една седмица. А сега си върви в стаята. Наистина не искам повече да се разправям с теб.