Нощният ловец [bg]

Хладното течение се спусна по гърба ми. Откликна му топъл поток, устремен нагоре по същия път. Ловко се промъкна в мрачните глъбини на съзнанието ми и някъде дълбоко в безлунната нощ на моя мозък на влечуго нещо се промени, и аз почувствах Мрачния странник раздразнено да се примирява с нещо, което дори не бях чул, нито разбрал, но по някакъв начин то бе свързано с изначалната неотложност на хладния въздух; и стените се прихлупиха, и едно натрапчиво усещане за…

Правилност. В това нямаше никакво съмнение. Някъде тук беше само простото, внятно право и то доставяше удоволствие на моя мрачен автостопаджия, то го въодушевяваше и му носеше удовлетворение по неразбираем за мен начин. А над всичко това витаеше странното усещане, че ставащото е много познато. Нищо не разбирах, но нещата стояха така. И преди да вникна по-дълбоко в тези чудати откровения, един набит млад мъж в синя униформа настоя да отстъпя по-далеч и да държа ръцете си така, че да ги вижда. Несъмнено беше сред първите униформени, които идваха, и пистолетът му сочеше към мен по твърде убедителен начин. Понеже имаше само една тъмна вежда, която разсичаше лицето му, и на пръв поглед никакво чело, реших, че няма да е зле да се съобразя с желанията му. Приличаше точно на ония бавно загряващи гадове, които могат да застрелят невинен човек — или дори мен. Отдалечих се от стаичката.

За съжаление моето оттегляне разкри малката диорама в стаичката и на младия мъж изведнъж му се видя наложително да открие място, където да се освободи от закуската си. Направи го в голяма кофа за боклук на пет-шест метра, с изобилие от грозни звуци. Стоях неподвижен и го чаках да приключи. Много лош навик — да оплескаш всичко наоколо с полусмляна храна! Много нехигиенично. И това ми било пазител на обществения ред!

Още униформени затрополиха вътре и скоро моят антропоморфен приятел си намери нови другарчета, които да споделят кофата за боклук с него. Шумът беше крайно неприятен, да не говорим за вонята. Аз обаче учтиво ги изчаках, понеже пистолетите се отличават с тази си очарователна характеристика, че с тях може да стреля и някой, който повръща. Най-после единият от униформените се изправи, избърса лицето си с ръкав и започна да ме разпитва. Скоро бях класифициран и изблъскан встрани с указанието да не ходя никъде и да не пипам нищо.

След това пристигнаха капитан Матюс и детектив Ла Гуерта, а когато те накрая поеха случая, си отдъхнах. Сега вече можех да ходя навсякъде и да пипам всичко — но аз просто седях и мислех. И нещата, за които мислех, бяха изненадващо обезпокоителни.

Защо композицията в това помещение ми изглеждаше позната?

Ако не се върнех към състоянието си на идиотщина от тази сутрин и не си повярвах, че съм извършил всичко това, наистина не можех да обясня защо то ми изглежда толкова възхитително познато. Разбира се, не го бях направил аз. Вече се срамувах от нелепостта на подобна идея. Ууу, наистина. Дори не си струваше да хабя време, за да се надсмея над себе си. Абсурдно.