Колекционери на смърт [bg]

Трийсета глава

Пръстовите отпечатъци на Койл, открити на местопрестъплението, и безследното му изчезване, съчетани с наскоро установената му слабост към вещи на серийни убийци, бяха достатъчно основание да получим разрешение за обиск на жилището му. Изпратихме до колата бледата и изплашена Лидия и я помолихме да се прибере у дома, после тръгнахме обратно към къщата. Партньорът ми внезапно спря и кисело отбеляза:

— Съжалявам, че го казвам, но като се има предвид мухата, която е влязла в главата на шефа, май трябва да се обадим на…

— Да — отвърнах и с изненада открих, че не съм вбесен, колкото би трябвало.

След десет минути Данбъри пристигна; със задоволство забелязах, че е проявила съобразителност и вместо с микробус с емблемите на телевизията се придвижва с невзрачна камионетка. Дърветата почти закриваха паркинга, затова не се страхувах, че любопитни минувачи или съседи ще забележат малката ни група. Разбира се, Данбъри беше довела и Зипински. Дребничкият оператор отдалеч заобиколи двама ни с Хари, монтира на триножник камерата и я насочи към къщата.

— Няма да използваме записа, така ли? — обърна се към Данбъри.

— Засега. Възможно е да ни послужи по-късно. Снимай къщата. Ако нещо се случи, ще го запишем.

— Свързано ли е с откачения, за когото ми разказа? — поинтересува се Зипински. — Убиецът, дето уж бил художник.

— Да, поне така казаха детективите. Потвърждавате ли, господа?

Хари тихо изпъшка, после попита:

— Как е Карла?

— Чувства се на сигурно място в моята крепост и не иска бавачка.

Операторът засне как с Хари влизаме в къщата. Данбъри умираше да ни придружи, но знаеше, че е незаконно, затова само ни подвикна:

— Искам да чуя всичко с най-големи подробности!

С партньора ми си разделихме работата — той се захвана да прегледа съдържанието на бюрото в „кабинета“ на Койл, аз надникнах в дрешника, прегледах папките в шкафа, купчината документи, натрупани на един стол. Документацията очевидно беше свързана с делата, поверени на Рубин Койл, което означаваше, че съдържа поверителна информация между адвокат и клиент и нямам право да я прегледам. Все пак хвърлих едно око, но не забелязах нищо, свързано с изкуството.

— Карсън! — подвикна ми Хари и ми показа нещо, което беше извадил от най-горното чекмедже на бюрото. — Погледни.

Оставих поредната папка и се приближих да разгледам находката — прозрачна пластмасова кутийка с бял плик, прикрепен с лепенка към нея.

В кутийката имаше миниатюрна картина, изобразяваща човешки череп, изпълнена в кафяви и червеникавокафяви тонове. Изображението беше покрито с няколко слоя лак и създаваше толкова силно впечатление за реалност, че в първия момент ми се стори, сякаш гледам истински череп. Хари внимателно остави на бюрото кутийката и отвори плика. Извади картичка, на която имаше текст, напечатан на пишеща машина. Прегледа я набързо и ми я подаде: