Двор от крила и разруха

Изсумтях, клатейки глава. Тъкмо тръгвахме по широкия булевард до Сидра, чиито води отразяваха звездното небе.

По красивите сгради на Веларис още личаха толкова много белези от жестокостите на Хиберн; улиците и до днес бяха надупчени от отломки и остри нокти. По-голямата част от разрухата бе заличена, но фасадите на някои магазини си оставаха оковани с дъски; много къщи покрай реката се бяха превърнали в купчини раздробен камък. Долетяхме от Дома на Ветровете веднага щом приключихме с вечерята — и с бутилката вино. Мор се запъти нанякъде с още една, а Азриел я последва свъсено.

С Рис не поканихме останалите на разходка из града. Мен ме беше попитал през връзката: Да се поразходим? А аз просто му кимнах леко в отговор.

И така, вече вървяхме повече от час, без да говорим много, и двамата потънали в своите мисли относно думите, сведенията и заплахите, споделени днес. Никой от нас не забави крачка, докато не стигнахме до малкото ресторантче, където всички бяхме вечеряли под звездите една вечер.

Нещото, стягащо гърдите ми, се поотпусна, като видях невредимата сграда, големите саксии с цитрусови дръвчета, въздишащи сред речния бриз. Бризът, носещ съблазнителните, наситени аромати на подправки, овкусено с чесън месо, къкрещ доматен сос… Облегнах гръб на парапета до крайречния булевард и загледах как сервитьорите обслужват препълнените маси.

— Кой знае — пророних в закъснял отговор. — Може пък и Неста да усвои кръвопиещия навик на Амрен. Определено повярвах на заплахата й да ми изтръгне гръкляна. Нищо чудно вкусът да й допадне.

Рис се засмя и звукът отекна в костите ми. После зае мястото до мен, опирайки лакти на парапета, прибрал крила плътно до гърба си. Вдишах дълбоко, за да изпълня дробовете си, кръвта си с цитрусово-морското му ухание. Той докосна с устни врата ми.

— Ще ме намразиш ли, ако отбележа, че Неста е… труден характер?

Засмях се тихо.

— Бих казала, че предвид обстоятелствата, всичко мина сравнително добре. Все пак се съгласи поне на едно нещо. — Прехапах долната си устна. — Не биваше да я питам пред всички. Беше грешка.

Той не продума, готов да ме изслуша докрай.

— Когато си с другите, как намираш равновесието между това да си Велик господар и част от семейството?

Рис се замисли.

— Не е лесно. Доста лоши решения съм взимал през вековете. Затова ще се наложи да те уведомя, че тази вечер вероятно е само началото.

От гърлото ми се изтръгна дълга въздишка.

— Трябваше да се досетя, че едва ли ще й е… приятно да разгласява за случилото се в Хиберн пред непознати. Сестра ми цял живот е била затворен човек, дори сред семейството си.

Рис се приведе да ме целуне отново по врата.

— По-рано днес, в апартамента на Амрен… — подхвана, отдръпвайки се, за да впери в очите ми нетрепващия си, открит поглед. — Не исках да я обидя.

— Извинявай, че ти се сопнах.

Той вдигна едната си тъмна вежда.

— Защо се извиняваш, по дяволите? Та аз обидих сестра ти; ти я защити. Имаше пълното право да ми сриташ задника.