Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Хиподромът се люшна и загърмя от бесен възторг. Хиляди хора ревяха, викаха до прегракване, тропаха с ръце и крака.
Гийом де Борн свали шлема си и като караше коня си да играе под него, бавно и тържествено започна да се приближава до трибуната, където седяха Атала и Людовик. Атала се изправи.
Тогава ме обзе диво безумие. Изправих се на мястото си и викнах, колкото ми държеше сила:
— Не! Тоя негодник шмекерува! Искам да се бия с него!
Всички, които седяха наоколо, се извърнаха към мен, а Инесса започна лудешката да ме дърпа за краищата на кадифената ми блуза.
— Ти не си с ума си! — кряскаше не на себе си тя и продължаваше да ме дърпа.
— Тоя негодник шмекерува, искам да се бия с него! — настоявах аз. — Дайте ми кон и меч и вие ще видите как ще го наредя!
Постепенно започна да се възцарява тишина.
Тогава се изправи Людовик и рече:
— Рицарю Гийом, този момък те нарича негодник и твърди, че си шмекерувал в боя. Той е от свитата ми и аз съм го удостоил с ранг, който му позволява да излезе на двубой с който и да било рицар от моята войска!
Гийом де Борн ме изгледа презрително и снизходително се усмихна.
— Ако хлапакът е решил да мре — рече надменно той, — нямам нищо против да му извадя душата!
— Обзалагам се, че аз ще извадя твоята! — рекох. — И то без особен труд!
— На какво се обзалагаш, глупако? — попита Гийом. — На кадифената си дрешка ли? — И безочливо се засмя.
Людовик протегна дясната си ръка, извади тежкия си златен пръстен и рече:
— Ще го дам на тоя от вас, който победи!
— Съгласен съм! — кимна Гийом.
— В такъв случай — обърна се Людовик към адютанта си — дай му моя кон и моя меч. — А на Гийом рече: — Предполагам, че ще свалиш бронята си, за да се биете при равни условия, нали?
По—нататък двубоят се разви така. Обиколихме с Гийом хиподрома, всеки от противоположната страна. Сетне застанахме един срещу друг, на петдесетина крачки разстояние, извадихме мечове и пришпорихме конете. В мига, когато да се срещнем и ударим, аз дръпнах юздата на моя кон и се отклоних встрани. Направих полукръг, устремих се към него и пак в мига, когато да се ударим, се отклоних встрани.
От трибуните започнаха да свиркат и дюдюкат, но от тази врява малко ме беше еня, продължавах си играта, а оня започна да губи търпение, взе да ме гони, за да ме удари в гръб. Така се гонехме някое време, а от трибуните продължаваха да свиркат и крещят. Като издебнах миг, когато душата ми извика «сега!», аз рязко обърнах коня и замахнах така, че въздухът изпищя. Мечът ми се заби в рамото му и като че ли го разполови. Той остана прав на седлото си някое време, гледаше ме заслепен, защото последните лъчи на слънцето блестяха в очите му, после изпусна меча си и се търколи на земята. Конят му се изправи на задните си крака, после хукна нанякъде като луд.
Така получих брошката на Атала и пръстена на Людовик.
Като излизахме от хиподрома, аз свърнах незабелязано в най—близката уличка, после си духнах на петите и поех за пристанището. Из къщурките около кея щях да търся моряка Танас.
Но едва бях изминал стотина крачки, и улицата зад гърба ми затрещя от чатканията на множество препускащи коне. Скоро бях обграден от конната стража на барон Людовик. Бяха десетина души. Аз извадих меча си, но началникът на групата, когото познавах и който също ме познаваше, рече:
— Няма смисъл, Люкан! Ние сме много и на коне, а ти си един! Освен това ние не те гоним, за да ти причиним зло. Ние просто те настигнахме, за да ти предадем заповедта на барон Людовик. Негова светлост те очаква в замъка.
— А ако не искам да ида при барона? — рекох.
— Съжалявам, Люкан. В такъв случай ще трябва да те заведем насила!
С десет души въоръжени конници в шлемове и с железни плочи на гърдите си беше безсмислено да се бия.
— Шегувам се! — рекох. — Може ли моят сеньор да желае едно и аз да не го изпълня! Нали затова нося пръстена му на ръката си!
Стражите ме заобиколиха плътно, тръгнахме и макар конете да се движеха ходом, трябваше да подтичвам, за да не ми духат с муцуните си във врата. Жалех яката на кадифената си блузка, която беше от бяла дантела, не исках да се показвам пред очите на Инесса мръсен като коняр.
Връщах се в замъка със свито сърце. Откакто ония носачи ме бяха заговорили на родния ми език и петимата богомили бяха изгорели живи пред очите ми, аз не бях като че ли на себе си, едно страшно смущение беше се промъкнало в душата ми и ме правеше да се чувствувам ту бесен, ту като пиян. Бесен бях, когато предизвиках на двубой рицаря Гийом, а пиян, когато се изшмугнах от кортежа на сеньора и свих зад товарния кей да търся моряка Танас. Не бях наясно защо ми беше притрябвал този човек, но имах чувството, че една дузина коне ме теглят неудържимо нататък.