Защото вярваш в любовта

Двамата се запътиха към единствения човек на брега, едър, набит мъж, който седеше на каменната стена и пушеше лула, загледан към морето.

— Простете, сър — заговори учтиво Майкъл, — искаме да отидем на остров Скоул. Познавате ли лодкар, който би могъл да ни откара дотам?

Мъжът се обърна. Погледът му се плъзна по лицето на Майкъл и спря върху Катрин.

— Вие сте внучката на лерда.

Тя примигна изненадано.

— Откъде знаете?

— Островни очи — обясни лаконично мъжът. — Тази сутрин от Лондон пристигна вест, че скоро ще бъдете тук. Лердът ме изпрати да ви чакам. Пътували сте много бързо. — Той стана и се представи: — Аз съм Джордж Фицуйлям. Ще ви откарам.

Катрин и Майкъл размениха поглед. Адвокатът беше побързал да уведоми лерда за идването им. Оттук нататък щяха да бъдат под постоянно наблюдение.

Натовариха багажа им на лодката и изпратиха каретата. Скоро излязоха в открито море. Когато сушата изчезна на хоризонта, капитанът обяви:

— Скоул. — И посочи на югозапад.

Катрин се вгледа в тъмния, силно разчленен силует. Слънцето залязваше и беше трудно да се различат подробности. Скоро се проведяха скали и хълмове. Над главите им се носеха морски птици и надаваха към небето жални викове. От време на време се спускаха към морето за плячка.

Заобиколиха част от острова, достатъчно близо, за да видят как вълните се разбиваха в крайбрежните скали. Пътеводителят имаше право: природата беше прекрасна, но първото впечатление беше заплашително. Катрин не можеше да си представи, че това отдалечено кътче земя ще стане нейна родина.

Майкъл безмълвно я прегърна. Веднага бе усетил безпокойството й и тя изпита топла благодарност.

Между скалите се появи отвор и лодката се насочи право към него. Докато минаваха между разсечените скали, Катрин не смееше да диша. Нощем или при буря влизането беше крайно опасно.

Влязоха в малък залив с три кея и няколко завързани лодки. Когато наближиха брега, на пътя се появи странна ниска карета с впрегнати понита. Едър, строен мъж с обрулено от вятъра лице слезе и без бързане се запъти към кея, където Фицуйлям тъкмо привързваше лодката.

Майкъл скочи на кея, обърна се и улови ръката й, за да й помогне да слезе. Без да пуска ръката му, Катрин се обърна към непознатия. Около тридесетгодишен, с небрежно облекло, той приличаше повече на секретар, отколкото на джентълмен, но излъчваше спокоен авторитет.

— Предполагам, че вие сте мисис Мелбърн — заговори с лек поклон мъжът.

Тя отвори уста да потвърди, но замлъкна, впечатлена от ясните синьозелени очи. Те имаха брилянтния цвят, който беше виждала само при родителите и дъщеря си. Подаде му ръка.

— Най-после разбрах защо адвокатът в Лондон и капитан Фицуйлям веднага ме познаха.

Мъжът се усмихна и стисна ръката й.

— Ще трябва да свикнете. Половината от тукашните хора имат островни очи. Аз съм Дейвин Пенроуз, констейбъл на Скоул. Ще ви отведа в къщата на лерда. — Мъжът говореше с мек, търкалящ се акцент, несравним с нищо, което беше чувала досега.