Защото вярваш в любовта

Майкъл се върна в Стратмор Хаус и икономът му съобщи, че господарят желае да го види. Денят обещаваше да завърши така, както беше започнал. Майкъл се подсмихна и се запъти към кабинета на приятеля си.

Люсиен стана и проговори сериозно.

— Това писмо пристигна преди около два часа.

Пликът беше в черна рамка и Майкъл разбра защо Люсиен държеше да му го предаде лично. Счупи печата и прочете кратката вест.

— От Бенфийлд е — обясни безизразно той. — Дук Ашбъртън е мъртъв. Изпуснал последния си дъх малко след като съм излязъл от къщата.

— Съжалявам — проговори тихо Люсиен. — Все едно колко трудна беше връзката ви, загубата на един родител винаги е тежка.

— Това означава край на една епоха, но не си хаби съчувствието. — Майкъл се взираше с празен поглед в изписаните редове. Бенфийлд имаше силно съзнание за отговорност. Щеше да стане добър херцог. По-добър от предишния. Писмото беше учтиво и съдържаше молба за среща, тъй като имали да обсъдят важни неща.

Според Майкъл вече нямаха какво да си кажат. Той поднесе ъгъла на писмото към горящата свещ на писалището и го пусна в чинийката да догори.

«Ако ме искахте, щях да бъда ваш син.» Гърдите му се напрегнаха, изпълнени с болезнено съжаление. Ако старият херцог бе поискал синовна любов и лоялност, можеше да я има в пълен размер. Майкъл отчаяно искаше да дава любов. Може би именно поради тази причина се влюбваше все в неподходящи жени.

Той погледна замислено пепелта и я изсипа в камината.

— Утре сутринта напускам града. Вероятно за около две седмици.

— Погребението сигурно ще се състои в Ашбъртън.

— Без съмнение, но аз няма да присъствам. Имам друга работа.

— Няма да отидеш на погребението на баща си? — Люсиен не можа да предотврати потреперването на гласа си. Това беше естествено — приятелят му беше обичал баща си.

— Няма да ме посрещнат с добро. — Майкъл не беше готов да дава обяснения, дори на Люсиен. От днес нататък щеше да стои далече от семейство Кениън.

Той вдигна глава и се усмихна. Люсиен изглеждаше много загрижен. Приятелите му постоянно се тревожеха за него. Дощя му се да го увери, че няма причини за тревога, но беше крайно изтощен и не намери подходящите думи.

— Не очаквам важни новини, но ако трябва да ми изпратиш вест, ще бъда на остров Скоул под името Колин Мелбърн.

Приятелят му вдигна вежди.

— Какво възнамеряваш? Измамите са по моята специалност.

— Представям си го по-скоро като убиване на дракони. — Майкъл млъкна, защото изведнъж си бе припомнил бавачката си. Фани беше добродушно селско момиче и успешно заместваше майка му. Когато му разказваше приказки за лека нощ, често споменаваше Свети Георги и архангел Михаил и ги обединяваше в геройска фигура, която наричаше Свети Михаил. Майкъл често си мечтаеше как убива дракони, спасява благородни девици и върши други велики дела. В края на историята обикновено получаваше одобрението на баща си и печелеше ръката на най-красивата принцеса.

Но херцогът не му беше истински баща, а красивата принцеса беше съпруга на друг мъж. Жалко, че Фани не беше достатъчно образована, за да му разкаже за Дон Кихот, който беше истинският му образец. Майкъл кимна сериозно на приятеля си и започна да описва компанията за парни машини, която възнамерявал да основе. Люсиен прие тактично смяната на темата и вече никой не спомена починалия и неоплакван дук Ашбъртън.

Едва когато си легна, Майкъл осъзна, че пътуването до Скоул беше най-добрият лек за преживяното сътресение. Не само щеше да помогне на Катрин, но и да излекува наранената си душа.

«Исках още един син. Вместо това получих теб.»