Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Посланикът му беше обяснил, че телата ще бъдат откарани във военновъздушната база „Андрюс“, където щяха да ги чакат чичо му и дори Държавният секретар. „Какъв ли беше този Държавен секретар?“ Изобщо не го интересуваше. Щеше да има втора служба в семейната гробница в Бостън, но и това не го вълнуваше, въпреки че първата явно беше по-важна — „символ“ — посланикът беше употребил отново същата дума — „на нуждата от разбирателство между Япония и САЩ.“
Дру беше забелязал много напрегнати лица на мъже с разкопчани сака, издути вероятно от пистолети, закачени на коланите им.
Когато службата свърши, посланикът сгъна американските знамена, с които беше покрит всеки от ковчезите, и ги занесе на Дру. Той ги притисна към лицето си. Бликналите от очите му сълзи попиха в тях.
— Затова не можех да бъда „наемен убиец“, както ти се изрази. Нито наемен терорист — Дру произнесе думите с отвращение. — Да бъда „Янус“. Защото такъв двуличен човек като него бе убил родителите ми. При това той не е единствен. Посланикът ми каза, че съществуват много такива наемни убийци като този, който се беше преоблякъл като шофьор — изрече Дру с възмущение. — Нямат чувство за чест като японците. Страхливци. Жалки крадци, които нямат достойнство да се изправят лице в лице срещу врага. Майки, бащи, деца — изобщо не ги интересува кого ще убият, колко мъка и болка ще причинят. Всяка вечер плачех и докато се мъчех да заспя, си повтарях един оброк — той стисна зъби. — Дори и никога да не се докопам до мъжа, който уби родителите ми, за да го накажа, както заслужава, ще наказвам такива убийци като него. Казвах си, че ще се разправя веднъж завинаги с всички тях.
— Бил си… на колко, на десет ли каза? — запита с изненада Арлийн. — И си взел такова сериозно решение? И го изпълняваше?
— Няма нищо изненадващо — Дру горчиво преглътна. — Аз обичах родителите си. И до днес ми липсват. Често ходех на гроба им. Много често — каза той на пресекулки. — На десет години си мислех, че ще мога по някакъв свой начин да отмъстя за тях. Не знаех точно как. По-късно, в пубертета, научих, че има и други като мен. Започнах да работя за…
— „Скалпел“ — тя бързо изрече думата.
Телефонът рязко иззвъня и прекъсна разговора им.
Дру се обърна с изненада към тоалетната масичка. Загледа втренчено Арлийн. Очите й се разшириха, тя се изненада не по-малко. Той погледна отново към масичката, където телефонът иззвъня втори път.
— Може да е грешка? — Но и тя не си вярваше.
Дру дори не си направи труда да отговори. Телефонът иззвъня за трети път.
— Да не е служителят от офиса? — запита Арлийн. — Може да е забравил нещо да ни каже.
— Какво например?
Тя не можа да измисли нищо. Междувременно телефонът отново иззвъня.
— Може би говорим много високо и сме събудили някой от съседите — предположи Дру. — Има само един начин да разберем.
Дру се надигна от леглото, за да вдигне слушалката. Въпреки вътрешното напрежение, гласът му остана спокоен.
— Ало.
— Не искам да ви тревожа — каза отсреща пресипнал мъжки глас с акцент. — Но нямам друг избор.
Въпреки неговите уверения Дру се изплаши не на шега, обхвана го ужасно подозрение, че някъде беше чувал този глас, въпреки че не можеше да се сети къде. Арлийн стана от стола и доближи главата си до ухото на Дру, за да може да слуша разговора.
— За нещастие и с най-съвършените приспособления не мога да чувам всичко, което си говорите. Особено ми пречи душът. А стигате до такова място, което много ме интересува.
Тръпки полазиха Дру, като си спомни с ужасяваща сигурност къде беше чувал този глас. Той принадлежеше на свещеника, който се беше появил ненадейно в изповедалнята, когато Дру беше нападнат в параклиса на Бъркшир Хилс. Свещеникът с проблясващия червен камък на пръстена си, с пистолет 45-ти калибър и славянски акцент. Същият, който беше застрелял двамата преоблечени като свещеници нападатели и беше последвал Дру в тунела.
— Разбирам, че ви трябва време, за да осъзнаете защо се намесвам — каза гласът. — Без съмнение ви изненадах. Но, моля ви, не се колебайте повече. Както се казва, времето е пари.
Дру стисна здраво маузера си.
— Откъде се обаждате?
— От съседния апартамент. Забележете колко спокойно ви го съобщавам. Оставям се изцяло във ваши ръце.
Дру погледна намръщено към стената насреща.
— Как ни открихте?
— Всичко с времето си. Ще ми разрешите ли да дойда при вас? Предпочитам да не излизаме от тази сграда. Една заключена врата свързва нашите стаи. Ако отвиете пантите откъм вас, а аз откъм моята страна, най-после ще се срещнем.