Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Уетманови не им говореше нищо, но със сигурност разбраха Кадилак.
— Положението е следното — директорът избърса челото си с кърпичка. — Момчето на семейство Уетман е на дванадесет години. Едър е за възрастта си и обича да се пъчи със силата си. Мисля, че… ще ви кажа нещо, но между нас да си остане. Момчето прилича на баща си — настъпателно е. Но баща му прави големи дарения за отбора ни по атлетика. Синът иска всеки да знае, че той е шефът. А вашият племенник… не е искал да му падне на колене, както изглежда. Браво на него. Упорита малка маймунка. Всички останали са се подчинили. Не знам защо племенникът ви е решил да упорства. Предполагам, че още в началото на учебната година малкият Уетман се е огледал за „новички“ и си е харесал Андрю. Както разбрах, залепил е дъвка в косата му. След това е забивал моливи в тялото му, бутнал го е върху чакъла и му е скъсал панталоните.
— Защо не сте предприели нещо, за да сложите край на този тормоз? — запита чичото на Дру.
— Това са само слухове, какво ли не разправят децата. Ако взема да вярвам на всичко, което учениците ми казват…
— Продължавайте.
— Ами, в общи линии… — директорът въздъхна. — Днес синът на Уетманови така е цапардосал Андрю, че му е разцепил устната.
— И? — чичото на Андрю ядосано присви очи.
— Андрю дори не заплакал. Шапка му свалям и за това. Наистина е упорита малка маймунка. Работата е там, че е трябвало на място да се оплаче на някой учител, който е бил на площадката.
— Това щеше ли да му помогне?
— Извинете, не ви разбирам — директорът гледаше навъсено.
— Нищо, нищо. Продължавайте.
— А вместо това, Андрю си изпуснал нервите.
— А какво по-точно е направил?
— Ударил е малкия Уетман по устата с бейзболна бухалка.
— О, по дяволите! — чичото на Дру пребледня.
— Предните зъби са малко поразклатени. Най-после са му дали добър урок, наистина. Няма спор по въпроса. Но чак пък с бейзболна бухалка? Не мислите ли, че е прекалил с отмъщението? Господин Уетман беше тук преди вас. Няма нужда да ви казвам колко е разстроен. Иска да знае що за училище ръководя. Заплашва, че ще отиде в комисията по образованието и в полицията. Слава богу, успях да го откажа от тази идея, но… докато се уреди въпросът… Ами, повиках ви, за да ви кажа, че племенникът ви временно е отстранен от училище. Нека известно време да си остане вкъщи.
— Извадихте късмет, все пак — каза господин Уетман на леля му и чичо му у тях същата вечер. — Ако му беше избил зъбите, веднага щях да ви дам под съд…
— Но, моля ви, г-н Уетман. Знам, че има за какво да сте ядосан — вдигна умолително ръце чичо му. — Повярвайте ми, ние самите сме не по-малко обезпокоени. Ще ви платя всички сметки за разноските при лекари и зъболекари. Синът ви не е обезобразен, нали?
— Е, благодарение на племенника ви — отговори Уетман като запали цигара. — Лекарят каза, че шевовете ще зараснат и няма да останат белези, но в момента устните му са като наденици. Ще ви кажа направо. Директорът ми разказа за миналото на племенника ви и за родителите му. Истински кошмар. Но това е единственото, което мога да приема като извинение за поведението му. Очевидно е много разстроен. Затова реших да не правя оплакване в полицията. Но имам едно условие — момчето да получи помощ от професионалист.
— Не разбирам много добре какво имате предвид.
— Психиатър, г-н Маклейн. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Има и още нещо.
Чичото на Дру търпеливо го чакаше да се доизкаже.
— Това дете да не се появява повече около сина ми. Преместете го в друго училище.
Беше на третия ден след преместването в новото училище. Лелята на Дру чу, че звъни телефонът, тъкмо когато внасяше покупките от бакалницата в кухнята. Побърза да остави някъде чантите и вдигна слушалката.
— Госпожа Маклейн?
Строгият глас я обезпокои.
— На телефона.
— Обажда се директорът на прогимназията „Емерсон“.
Тя се притесни още повече.
— Сигурно напразно ви безпокоя. Може би просто сте забравили.
Хвана се здраво за бюфета.
— Но като не получихме извинителна бележка от вас тази сутрин реших, че е по-добре да ви се обадя да проверя дали племенникът ви не е болен.
Тя самата се почувства зле.
— Не — усети кисел вкус в устата си. — Поне доколкото знам. Изглеждаше в отлично здраве, когато взе автобуса тази сутрин. Защо? Да не се е оплаквал от стомах?
— Ами затова ви се обаждам. Тук никой не го е виждал, за да може да го попита.
Вътрешно си въздъхна.
— Предположих, че сте го оставили вкъщи и сте забравили да ни уведомите. Много често се случва. Но тъй като съм в течение на ситуацията около племенника ви реших, че няма нищо лошо в това да се обадя да разбера какво става. Ако разбирате за какво става дума.