Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
— Така му беше наредено. След като премахнахме следите.
— Премахнахме?
— Съвсем навреме.
— Епископът твърдеше още, че Хал не е бил убит в параклиса и че аз не съм бил нападнат.
— Следвал е указанията. Останах съвсем за малко в параклиса, колкото да уредя да се почистят следите. Семинаристите така и не разбраха нищо, освен че някакъв гост е получил нервна криза. Манастирът не се компрометира по никакъв начин.
— Не мога да чакам повече! Искам да разбера всичко — Дру удари стената с юмрук.
— Разбира се. Но няма нужда от драматични жестове. Аз съм твой покровител.
Дру изстина.
— Мой какво?
— Веднага щом дойде с отец Хафър да докладваш на епископа, изпратиха да ме повикат. Бях винаги наблизо. На два пъти — веднъж в параклиса и веднъж при Рога — ти спасих живота.
— Спасили сте ми живота? Защо? И защо не ми съобщихте още от самото начало за мисията си?
— В параклиса не ти казах, защото не исках да се разкривам. Предпочитах да смяташ, че си сам с Хал. Както и подозирах, очевидната ти уязвимост просто предизвикваше нападението.
— Използвали сте ме като примамка? — Тръпка на възмущение разтърси Дру.
— Това беше най-лесният начин да накараме враговете ти да се покажат.
— Трябваше да ме предупредите!
— Не съм съгласен. Дори и професионалист като теб…
— Бивш професионалист.
— Там е работата. Не бях сигурен дали ще можеш да се справиш както преди. Но се получи много добре. Тогава се чудех дали шестте години отшелничество не са притъпили уменията ти. Да предположим, че бях ти казал, че искам да те използвам за примамка. Какво щеше да стане, ако напрежението ти беше попречило да се държиш естествено? Дори и един поглед в моята посока би могъл да предупреди нападателите за евентуален капан. Между другото, двамата мъже, които нахълтаха в параклиса, не бяха свещеници. Те само се бяха облекли така, за да не привличат погледите върху себе си. Обърни внимание — те не бяха служители на църквата.
— Кои бяха тогава?
— Така и не успяхме да разберем. Нямаха никакви отличителни знаци, разбира се. Фотографирахме ги и им снехме отпечатъци от пръстите. По наши канали се опитваме да ги идентифицираме, но подозирам, че ще излезе, че са само наемници, за които няма начин да открием кой им плаща. След нападението в параклиса се опитах да ти обясня кой съм и защо съм там, но ти избяга. Това беше и първата възможност да ти се представя без да рискувам. Но да се запознаем — той протегна ръка. — Отец Станислав.
— Станислав? — Дру недоверчиво гледаше подадената ръка.
— Името е полско. Там съм роден и ми беше приятно да приема името на светеца-покровител на страната на прадедите ми.
Дру неохотно подаде ръка.
Свещеникът я разтърси силно. Дру направи жест към другата му ръка — с пръстен на средния пръст.
Отец Станислав не я дръпна. Пръстенът, който носеше на нея, беше с масивен златен обков и голям, открояващ се, проблясващ червен рубин с инкрустиран символ — сабя и малтийски кръст.
— Никога не съм виждал този символ. На кой орден принадлежи?
— Орден ли? — Отец Станислав поклати отрицателно глава. — Не е точно орден, въпреки че е съществувал далеч преди появата на много ордени, по-точно от времето на кръстоносците. Ние го наричаме братство.
Дру мълчеше.
— Братството на камъка. Ще стигнем и до там — каза отец Станислав. — Но първо, ако ми разрешиш, да приключим с нещо друго.
Свещеникът отиде в стаята си и се върна с едно куфарче. Извади една папка оттам и я подаде на Дру.
Дру я отвори озадачен и видя, че съдържаше собственото му досие — с подробности за юношеските му години.
— Почакайте — Дру вдигна глава от папката — Откъде имате всичко това?
— Не това е важно — каза отец Станислав, — а това, че трябва да се научиш да ми вярваш. Показвам ти го, за да се увериш, че вече знам доста за теб. Очаквам да ми довериш неща, които все още не са ми известни. Приеми го като изповед. Знак на доверие. Основа за взаимното ни разбирателство в бъдеще. Може да ти спаси живота и дори нещо повече — душата.
Арлийн се наведе напред и като придържаше одеалото с една ръка нетърпеливо взе папката от Дру, разтвори я на скута си и набързо прегледа съдържанието й.
— Какво пише вътре?
— Това, което съм преживял след смъртта на родителите ми — глухо отговори Дру.
— Но какво общо има това с Джейк? Брат ми е в опасност. Ако съдя по това, което знам, може вече да е мъртъв.
— Какво общо има с Джейк ли? Много, но не можеш да разбереш, ако не знаеш историята от самото начало.
— Ето, че пристигнахме, Дру — чичо му спря червения Меркурий пред една ливада, която под наклон се спускаше до „къщата в ранчото“, както сам той я наричаше.