Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
— Но защо? — гърлото му беше така свито, че почти изхриптя.
— Извинявай, Андрю, но май не те разбирам. Какво „защо“?
— Кой ги уби? Защо?
Посланикът въздъхна.
— Де да знаех. Антиамерикански настроения — той изброи няколко държави, повечето от които Дру чуваше за първи път — Куба, Камерун, Алжир, Конго. Не само в Япония се бунтуват срещу нас. Нещата непрекъснато се променят. Светът е вече друг.
— Няма ли някой, когото да накажете?
— За съжаление, не. Просто не знаем достатъчно. Обещавам ти, че ще направим всичко възможно, за да открием виновниците.
Дру премигна през сълзи.
— Да не говорим повече за това. Имаме и други въпроси за обсъждане. Преди малко споменах, че съм наредил да ти дават колкото поискаш сладолед, та да се наядеш на сладолед поне в следващите няколко дни. Исках да кажа, че след погребението, като си починеш добре, ще те изпратим обратно в Щатите. Някой трябва да се грижи за теб. Говорих с чичо ти и уредих да живееш при него. Сега ще можеш да говориш с него по телефона — посланикът си погледна часовника — след двадесет минути.
Дру мъчително се опитваше да си припомни как изглеждаше чичо му, но все не успяваше. Явяваше му се само лицето на баща му или по-точно някакъв неясен образ. Това, че не можеше да си припомни ясно как изглеждаше баща му, силно го обезпокои. Виждаше единствено пръснатите по подгизналата от кръв ливада парчета от тялото му.
— Но кои бяха убийците на баща ти? — Арлийн седна до него на леглото и се загърна с одеялото.
— Така и не научих. Докато бях в посолството, много се коментираше. Наричаха американеца, който се беше преоблякъл като шофьор и донесъл подаръка с бомбата, наемен убиец. За първи път чух тази дума. Предполагаха, че е бил нает от японски фанатици, но един от служителите в охраната, който живееше в Япония от края на войната, настояваше, че бомбите не са в японски стил. Разказваше надълго и нашироко за „самураи“, споменаваше „бушидо“ и разни други неща, които не разбирах. Говорел е всъщност за кодекса на самурая. Казваше, че японският самурай, който държи най-много на честта си, би убил открито врага си — лице срещу лице. Без да използва нито бомби, нито пистолет, само сабя. Три месеца по-късно един японец, който искаше да изрази недоволството си от някакъв японски политик, привърженик на новия договор с Америка, направи точно това като си проправи път в тълпата и го прониза със сабя. Съшият човек от охраната казваше още, че един истински японец не би убил съпругата и детето на врага си — само съпруга, бащата.
— Ако не са били японците, то кой тогава?
— Руснаците. На времето не разбрах по-голямата част от това, което казваше, едва по-късно го проумях. Смисълът на новия договор за отбрана беше Америка да помогне на Япония, ако бъде нападната от Съветите. Нашите бази в Япония ни помагаха да задържим позициите си в Югоизточна Азия, като се опитвахме да спрем разпространението на комунизма в района. Човекът от охраната предполагаше, че най-вероятно руснаците са направили да изглежда така, сякаш японците са извършили атентата срещу американския дипломат и семейството му.
— Такава ужасна смърт би шокирала обществеността и би задълбочила пропастта между Америка и Япония. Договорът би могъл и да не се сключи — каза Арлийн.
— Точно така смяташе служителят от охраната. Но, ако е бил прав, то тактиката се оказа погрешна. Убийството на моите родители накара всички да разберат, че ситуацията е станала неконтролируема и са отишли твърде далеч. Японците бяха объркани. Не искаха да бъдат обвинявани за убийствата и постепенно спряха демонстрациите. Кризата премина.
Често беше ходил на черковни служби с родителите си, но преди погребението им никога не беше обръщал внимание с колко много образи на смъртта е заобиколен човек в църквата. Христос на кръста, пироните, забити в ръцете и краката му; Христос с изранен от камшиците гръб, Христос с трънен венец на главата, Христос, промушен от копие. В една църковна книга намери живо описание на гроба, от който е възкръснал, и на учениците, застанали край изваяния каменен саркофаг с лица, изразяващи възхвала.
Но нямаше кой да възкреси неговите родители и той го знаеше. Беше видял телата им, раздробени на кървави парчета.
Гръмогласният орган го плашеше, латинските думи на месата не му говореха нищо, също както и английските, които свещеникът използваше, за да опише „тази ужасна трагедия“. Застанал на първия ред, Дру чувстваше, че всички погледи са обърнати към него. Фотографите го снимаха през цялото време. Искаше му се да закрещи.