Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
— Да, благодаря — каза посланикът. — Кажете на секретарката ми да отклони всички обаждания и ангажименти през следващите петнадесет минути.
— Добре, господине — служителят отстъпи назад, излезе от стаята и затвори вратата.
— Здравей! Ти си Андрю, нали? — посланикът го разглеждаше внимателно, като подбираше думите си. — Ела тук и се настани удобно!
Дру се подчини сконфузено. Коженият стол изскърца под него, а краката му провиснаха без да достигнат пода.
— Хубаво е, че си излязъл от болницата. Добре ли се отнасяха с теб?
Дру се изненада и успя само да въздъхне. В болницата беше пазен от войници, чиито пистолети го плашеха. В отделението нямаше други деца. Зашеметен от инжекциите, които му правеха, за да заспи, не можеше да проумее защо се обръщаха към сестрите с „лейтенант“.
— Лекуващият лекар ми каза, че имаш само няколко малки наранявания и изгаряния — и тези около веждите, нищо сериозно. Цяло чудо е, наистина. Каза да не се безпокоиш. Космите по веждите ти отново ще пораснат.
Дру озадачено бърчеше чело. Веждите ли? Какво значение имаха веждите? Родителите му — парчетата от стъклената чаша, които стърчаха от окървавените разкъсани бузи на майка му — ето това беше от значение.
Коремът го присви от мъка, сърцето му се вледени.
Посланикът се наведе загрижено към него.
— Добре ли си, синко?
Без малко да избухне в ридания, но само преглътна горчиво.
Посланикът търпеливо го изчака, като се опитваше да му се усмихне.
— Какво ще кажеш за стаята си тук в посолството? Знам, че твоят дом ти липсва, но при дадените обстоятелства не можем да те оставим там, дори и с охрана. Разбираш, нали? Надявам се, че най-малкото ще ти бъде удобно.
Спалнята, която му определиха, приличаше на хотелска стая — ако речникът му бе по-богат, би я нарекъл „безлична“. Беше като онази, в която се бяха настанили той и родителите му по време на почивката си на Хаваите. Кимна вместо отговор, но без желание.
— Знам, че моите хора се отнасят добре с теб — каза посланикът. — Дадох указания на готвача да ти дава сладолед, колкото пожелаеш, поне докато си тук. Обичаш най-много ягодов, нали?
Мисълта за ягодовия сладолед — цветът и съдържанието — му напомниха кървавите бузи на майка му.
— Има ли нещо, от което се нуждаеш? Нещо от вкъщи, което ти липсва?
Дру искаше да му изкрещи: „Майка ми и баща ми“, но с мъка потисна желанието си.
— Съвсем нищо ли?
Усети, че моментът е напрегнат и промърмори нещо — първото, което му хрумна.
Посланикът се напрегна, за да чуе.
— Извинявай, синко, не чух добре.
Дру вътрешно беснееше. „Не ме наричай «синко». Не съм ти син. Вече няма на кого да съм син. Вече не.“ Продума без изобщо да се замисли.
— Книжките ми с комикси.
Посланикът изглежда си отдъхна.
— Разбира се. Всичко, което пожелаеш. Ще изпратя някой да ги вземе още следобед. Някакви предпочитания, някоя, на която най-много държиш?
— „Супермен“.
Все едно му беше. Дру отчаяно искаше да се измъкне от кабинета.
— „Дейви Крокет“.
— Ще ти донесат всичко — посланикът присви устни. — Има и още нещо.
Стана, заобиколи бюрото си и мина отпред, като се облегна на него, а същевременно се наведе, за да гледа Дру в очите.
— Има още нещо, което трябва да обсъдим. Не е никак лесно, но трябва да го свършим. Погребението на родителите ти…
Дру премигна. Въпреки че беше само на десет години, преживеният ужас от изминалия ден го беше принудил да се замисли за смъртта. Със сигурност знаеше, след като беше видял телата на родителите си на парчета, че няма да могат отново да оживеят.
— …ще бъде утре сутрин. Обсъдихме въпроса с моите сътрудници. Знаем колко трудно ще ти бъде, но трябва да присъстваш. За да се уталожат кошмарите ти. За да се превърнеш в символ…
Дру не разбра думата.
— … на това докъде може да стигне омразата. На това, което не трябва никога да позволим да се случи отново. Знам, че това ще ти причини болка, но понякога трябва да извличаме поука точно от такива трагични случаи. Ще те помоля да застанеш на първа линия на погребението. Непрекъснато ще те снимат фотографи. Ще те гледат много хора — всъщност от цял свят. Съжалявам, че трябваше изведнъж да пораснеш. Но съм убеден, че майка ти и баща ти биха искали да си там.
Дру се разплака. Колкото и да се опитваше да сдържи сълзите си, не издържа.
Посланикът го прегърна силно, като го потупваше успокоително по гърба.
— Хайде, излей всичко, което ти се е насъбрало. Няма нищо лошо човек да си поплаче в такъв момент.
Дру най-малко имаше нужда някой да го насърчава. Той продължаваше да се разтърсва от конвулсивни ридания. Мислеше, че сърцето му ще се пръсне. Малко по малко кризата попремина. Бършеше очите си, но все още усещаше сълзите по бузите си. Погледна посланика и запита с мъка: